Гари Пейтън беше труден за пазене в подкошието, човече.
Соникс винаги ни създаваха проблеми. Беше Гари. След като играхме с тях веднъж помня, че отидох при моя съотборник Марио Ели. Тъкмо бяхме приключили тренировка. Трябваше да разбера какво се случва.
„Силен и здрав ли е Гари?“, го попитах аз.
„Не особено.“
Как тогава този малък гард не спираше да ни тормози в пейнта? Отидох при Клайд Дрекслер.
„Силен и здрав ли е Гари?“
„Не точно.“
„Тогава как успява да се позиционира толкова дълбоко срещу теб всеки път?“
Клайд клатеше глава.
„Не знам, човече. Не знам.“
Марио дочу разговора ни и дойде при нас.
„С Гари … трудно е да се обясни.“
Никой не можеше да ми даде отговор.
Винаги съм мислел за себе си като гард в тялото на висок играч. Може би затова уважавах толкова много играта на Гари. Той никога не искаше да бъде само гард – и аз никога не исках да бъда само старомоден център.
Аз наистина нямах избор. Никой не ми беше казал как трябва да играе един център. Когато за първи път пристигнах в Америка бях на 18 и никога не бях гледал мач от НБА. Нито един. Когато дойдох от Нигерия, за да играя колежански баскетбол в Хюстън, не знаех името на който и да е баскетболен играч. За първи път държах баскетболна топка година преди това, когато бях на 17. По онова време имах работа с краката, типична за футболист.
Оказа се, че наивността ми спрямо баскетбола работеше в моя полза. Насочих се към играта без каквито и да е предварителни представи. Когато треньорът ми каза, че ще играя като център нямах идея какво означава това. Знаех как се казват петте позиции на игрището, но в действителност не можех да обясня разликата между център и леко крило.
Лятото преди началото на колежанския сезон треньорите не спираха да крещят по мен. „Хакийм, играеш център! Стой под коша!“
Не исках да правя това. Наблюдавах гардовете и бях вдъхновен от тяхната креативност. В подкошието бе скучно.
Исках да „танцувам“ по цялото игрище. Виждах как гардовете контролират топката и си казах „Човече, и аз искам да мога така.“
Затова развих играта си в тази посока. Не правех само упражнения, типични за високите играчи. Работех върху дрибъла си и върху стрелбата от средна дистанция. Върху подаваческите си умения и работата с крака. Ако ме пазеше по-бавен играч щях да го примамя далеч от коша. Лесно можех да стрелям от разстояние или да го финтирам и да пробия. Ако пък се изправях срещу някой по-малък от мен, заемах позиция в подкошието , където имах предимство.
Научих, че баскетбола и футбола са сходни в поне един аспект: взимаш това, което ти дава защитата.
Скоро треньорите спряха да крещят по мен.
Преди няколко седмици гледах Уориърс и Рокетс в първия кръг на плейофите. Няколко приятели бяха дошли на гости и разговорът се обърна към една картина, окачена на стената в дома ми.
Беше снимка на мен и Шак от финалите в лигата през 1995. Беше невероятна. Шак ме пази по периметъра и аз дриблирам с топка в ръка. И двамата сме извън пейнта, все едно че сме пойнт гардове. Винаги съм обичал тази снимка – и не само защото на нея сме по-млади и в по-добра форма. Помня как публиката стана на крака, когато хванах топката в този момент.
„Значи казваш, че навремето си играл small ball„, подхвърли един от приятелите ми. Всички се засмяха.
Припомних им, че имам 143 опита от тройката в цялата си кариера. Общо. За любопитните, вкарал съм 30 от тях. Седейки на дивана, някой реши да имитира формата на стрелбата ми от тройката.
Друг приятел се обади: „Ти и Шак сте изобретили small ball-a!“
В стаята настъпи неудържим смях.
Колкото и забавна да е тази снимка, мисля че тя казва много за това как лигата се е променила. По мое време високите играчи имаха строго определена роля.
Шак беше звяр. Ако му позволиш да заеме удобна за него позиция, всичко приключваше. Крещях към съдиите: „Три секунди! Три секунди! Той не се е преместил!“ Никога няма да има някой като Шак със същата комбинация от сила и умения.
Дикембе беше идеалният център, прототип на традиционния висок играч. Защитаваше коша перфектно и аз не спирах да гледам негови записи, за да видя как блокира противниците. Той ме направи по-добър играч.
Патрик Юинг бе един от най-трудните и издръжливи играчи в пейнта. Не спираше да те тормози в продължение на целите 48 минути. Имам огромно уважение към Патрик.
Дейвид Робинсън бе един от най-бързите центрове, които някога съм виждал. При мисълта за него в главата ми изникват думи като пъргав, подвижен, отскоклив. За висок играч, Дейвид можеше да се извисява. Беше толкова бърз и гъвкав, и работеше упорито.
Яо Минг е друг уникален играч с гръб към коша. Нямах възможност да се състезавам срещу него, но той тренираше с мен в Хюстън. Когато се появи за тренировка, първото нещо което направи бе да ми покаже всички мои движения едно по едно. Беше ги изучавал. Яо имаше много прецизен и мек изстрел, и една от най-добрите работи при движението с крака, които някога съм виждал.
Ем Джей не бе висок играч, но той правеше всичко. Майкъл бе гений, когато оперираше в близост до коша. Той наистина първо скачаше във въздуха и в последствие решаваше какво да направи. Всеки път когато играехме срещу Булс пращахме помощ веднага, когато той се намираше в тази зона с топка в ръка. Майкъл най-вероятно не получава достатъчно признание за своите подавачески умения. Винаги можеше да разбереш кога той има силен мач срещу нас и ни тормози под коша, тъй като точките на Уил Пърдю и Люк Уонгли започваха да растат.
През 1995 бе рядкост да се видят двама центъра да обикалят по периметъра. Днес високите играчи трябва да имат умения на гардове, ако искат да оцелеят.
Хората понякога ме питат „Свърши ли ерата на доминиращите високи играчи?“ Чудят се дали small ball тенденцията ще превърне НБА в лига, изцяло контролирана от гардовете. Но ако вашия поглед е отправен само към перфектните стрелци като Стеф Клей, то тогава пропускате какво всъщност се случва. Тези момчета са специални, но те не са нормата. Small ball-ът превърна в звезди традиционните гардове, но според мен най-голямото нещо, което направи, е да освободи високите играчи от старите им задължения. Те вече не са забити само под коша.
Small ball няма да елиминира високите играчи, но може да премахне нашите разбирания за позиции. Всички обичат да сравняват различни ери, но е възможно днешните високи играчи да имат повече цялостни и комплексни умения от всякога. Вижте състезатели като Дреймонд Грийн и ЛаМаркъс Олдридж в тазгодишните плейофи. Аз съм възхитен от това, как те играят като гардове и центрове едновременно.
Обожавам да гледам днешната НБА. Все едно се връщам в първата си колежанска година, когато не знаех какво трябва да прави един център – затова се преструвах, че съм гард. Не исках да имам каквато и да е позиция.
Това почти ме кара да искам да играя сега. Съчувствам на човека, който трябва да пази състезатели от типа на Дреймонд Грийн. Той ми напомня за двуметрова версия на Гари Пейтън. През всички тези години така и не успях да разбера как Гари ни създаваше толкова много проблеми. През следващите години, колко подобни играчи ще видим? Не знам, но аз ще продължавам да гледам за тях.
