Спомням си първият път когато се опитах да играя баскетбол. Бях гледала някакъв филм по телевизията, в който главният герой играеше и отидох на игрището пред дома ми с чисто нова топка в ръка, готова да стрелям като по филмите. Опитвах се да имитирам всички движения, които бях видяла – дрибъл, стрелба от движение, поднасяне под коша, стрелба от наказателната линия. И така, ден след ден, задобрявах в тези фундаментални части от играта. Въпреки че ставах все по-добра знаех, че за мен баскетболът може да бъде единствено хоби, защото беше ясно, че нямам физически данни да го практикувам на професионално ниво – не съм висока, особено бърза или пък много силна, а просто обикновен човек с някаква спортна дарба, добра координация, който обича играта. По онова време разбиранията ми за баскетболистите се обобщаваха около това, че те са много високи и силни мъже, които са способни да пресокачат кола и да забият в коша с всичка сила, да избутват няколко съперника с помощта на физиката си, да се завърят и да пивотират, преди да направят страхотен кош и които успяват да стигнат от едната до другата страна на игрището преди ти да успееш да мигнеш. Представях си играчи като Джордън, Коби, ЛеБрон, Шак и дори Дуейн Уейд, хора, които, когато ги гледаш, първата мисъл, която преминава в главата ти е – „Господи, този е нечовек.“
За няколко години, бях спряла да следя лигата и баскетбола като цяло. Някак си спортът бе станал твърде еднообразен за мен и не изпитвах особено желание да гледам мачовете, а и към онзи момент нямах любим отбор или състезател, които да подкрепям. Но една вечер, просто от скука реших да изгледам един знаменит мач – Голдън Стейт Уориърс срещу Оклахома Сити Тъндър. По това време, бях чувала за Стеф Къри, но само като име – никога не го бях гледала в игра, а от другата страна на терена стояха играчи като Дюрант и Уестбрук, които няколко години по-рано бяха участвали във Финалите. И така, скептична към отбора на „войните“ и с желание Тъндър да спечелят, започнах да гледам този двубой и колкото повече време минаваше, толкова по-впечатлена оставах от него. Къри буквално разпиля отбора на Оклахома Сити. Правеше каквото си поиска. Невероятни изтрели от всяка точка на игрището – тройка от дрибъл; стрелба от място; от ъгъла; отвсякъде.. И накрая, както много от вас сигурно помнят, спечели мача в продължение с тройка почти от центъра на терена. Това беше моментът, в който станах фен на Стефън Къри.
Много анализатори и коментатори твърдят, че отборът на „войните“ и в частност на Стеф промени лигата и баскетбола завинаги и аз съм съгласна с тях, затова в следващите редове ще разгледаме как един пойнт гард промени НБА.
Всяка ера на баскетбола е оставила своя отпечатък върху играта – преди Меджик и Бърд, центровете доминираха лигата, нали говорим за имена като Уилт, Карийм, Бил Ръсел и пр. По това време, всички са мислели, че високият играч е ключът към титли и успех. Всички са вярвали в това, до такава степен, че дори Майкъл Джордан бива избран под номер 3 в драфта. Всъщност едно от златните правила при селекцията по онова време е било: „You can’t teach height“, което автоматично е слагало приоритет на високите играчи.
Когато номер 23 се появява на игрището, той стартира нова ера в НБА – тази на култа към атлета, който е доминиращата фигура, водеща тима към победи. С него идва времето на стрелящият, атлетичен гард – играч, който може да стреля от дрибъл и да прави невероятни пробиви между множество защитници. И логично след Майкъл се появяват Коби и ЛеБрон, които са златният стандарт за играч в Лигата, преди появата на Стеф Къри.
Преди него, никой не е мислел, че пойнт гард, с ръст 191 и около 80 килограма, може да стане най-доминиращият играч в НБА за няколко години подред. Може би най-близко до това описание бе Стийв Неш, който обаче е далеч от това, което Къри направи с играта.
Уориърс, водени от Стеф и от Клей Томпсън, с помощта на Дреймънд Грийн направиха възможна доминацията на т.н “small ball” отбори, които не залагат на типичната подредба на играчите, а залагат на по-нисък лайнъп, с който да могат да се възползват от бързината и стрелбата на по-дребните играчи и по този начин да домнират срещите. Много спортни журналисти и анализатори като Чарлз Баркли бяха скепртични към този вид отбори и смятаха,че няма как да се печели, стреляйки тройки. Голдън Стейт опроверга всяко едно от тези вярвания и се превърна в доминантна сила в НБА, а лицето на тази доминация беше Стефън Къри.
В годините след първата титла на Уорирърс, всички наблюдаваме промяната в играта – всички играчи се стремят да стрелят по-добре, стрелбата от тройката се превръща в основно оръжие, а “small ball” отборите стават все повече и повече. Играчи като Брук Лопез, Блейк Грифин и Янис, които в една предишна ера биха доминирали заради физическите си качества, сега са принудени да работят постоянно над стрелбата си, за да бъдат ценни за съставите си.
Но влиянието на Къри и неговите „войни“ ще бъде видяно в пълната си сила, след няколко години, когато поколението, което Стеф вдъхнови започне да навлиза в професионалния баскетбол. Ако гледате клипове в интернет, ще видите хиляди такива на малки дечица, които дриблират с две топки, подават зад гърба и стрелят от далеч, опитвайки се да имитират Къри. Номер 30 също така е може би най-вдъхновяващият играч за подрастващите момичета, защото им показва, че могат да бъдат успешни и велики в баскетбола, дори и без да притежават изключителна физика.
„Change the game for good“ – това е слоганът, който Стеф и Under Armour са избрали за новия бранд на гарда, под шапката на UA, който ще се нарича Curry (подобно на Jordan с Nike). Казват, че са избрали точно тези думи, защото според тях това е наследството, което Стефън Къри ще остави на баскетбола – трайна промяна.
