Скъпи баскетбол,
от момента,
в който започнах да навивам чорапите на баща си
и да стрелям въображаеми
победни изстрели в Great Western Forum,
знаех, че едно нещо е истинско:
Влюбих се в теб.
Любов толкова дълбока, че ти дадох всичко –
от ума и тялото
до сърцето и душата си.
Като шестгодишно момче,
дълбоко влюбено в теб,
никога не видях края на тунела.
Виждах само себе си,
излизайки от него.
И аз тичах.
Тичах нагоре-надолу по всяко игрище.
След всяка загубена топка, заради теб.
Ти поиска моята жажда за борба,
аз ти дадох сърцето си,
защото то имаше да даде повече.
Играх през потта и болката,
не заради предизвикателството,
а защото ТИ ме викаше.
Направих всичко за ТЕБ,
защото това правиш,
когато някой те кара да се почувстваш
толкова жив, колкото ти ме караше да бъда.
Ти даде на едно шестгодишно момче неговата „езерняшка“ мечта
и винаги ще те обичам заради това.
Но не мога да те обичам така обсебващо още дълго.
Този сезон е всичко, което е останало да дам.
Сърцето ми може да поеме ударите,
умът може да понесе трудностите,
но тялото ми знае, че е време да каже сбогом.
И това е ОК.
Готов съм да те пусна.
Искам да го знаеш сега,
за да можем да се насладим на всеки момент, който ни е останал заедно.
На хубавото и лошото.
Дали сме един на друг всичко, което имаме.
И двамата знаем, без значение какво ще правя от тук нататък,
че винаги ще съм това дете.
С навитите чорапи,
кош за боклук в ъгъла,
5 секунди на часовника,
топката е в ръцете ми.
5 … 4 … 3 … 2 … 1
Винаги ще те обичам,
Коби