От Стив Наш.
Оттеглям се. Някога някой ми беше казал, че ще дойде ден, в който ще ти кажат, че не можеш да играеш повече. Вече не си достатъчно добър. Не отговаряш на изискванията. Може би вече си твърде бавен.
Когато си тийнейджър с огромни мечти и растящи маниакални очаквания, и ти кажат че това няма да продължава вечно – плашещо е.
Никога няма да го забравя.
Какво направих аз? Останах вманиачен. Поставях си цели. Работех. Мечтаех. Планирах. Преминавах границите на нормалното или очакваното. Гледах моя кумир Айзея Томас и си казвах „ОК, дори не съм близо до него като играч, но ако подобрявам нещо всеки ден, след 5 или 10 години защо да не бъда толкова добър, колкото е той?“
Най-хубавото нещо беше да бъда потопен в моята страст и да се стремя към онова, което толкова обичам – да си представям стълбата, която трябва да изкача, за да достигна моите кумири.
Вманиачаването стана моят най-добър приятел. Говорех му, глезех го, борех се с него, понякога ми натриваше носа.
И това е нещото, за което съм благодарен през цялата ми кариера. Практически през целия ми живот.
Разбира се, обичам семейството и децата си повече от играта, но имайки такъв приятел, който винаги беше до мен – направи ме такъв, какъвто съм, мислеше и ме тестваше, и ми даде цел, която чувствах като незаменима.
Толкова съм благодарен. Научих толкова много безценни уроци за мен и моят живот. И разбира се осъзнах, че имам още толкова много да уча. Още един безценен подарък.
Има толкова много хора, които ми оказаха влияние и които имат огромен принос в моя успех. Не мога да ги назова всички, но искам да посоча някои от тях.
Дон Нелсън настояваше да вкарвам. Аз винаги исках да подавам, но той ми казваше, „По дяволите, толкова е егоистично от твоя страна, когато не стреляш!“. Или, „Ако доминираш – доминирай!“. Настояваше да бъда агресивен. Това израстване беше повратен момент в моята кариера.
Майк Д’Антони промени представата ми за баскетбола. Няма много хора, за които можеш да кажеш тези думи. Не е чудно, че най-успешните ми години играех под негово ръководство. Неговата интелигентност му позволяваше никога да не преиграва, усложнява или да се крие зад установените традиции в играта. Той заслужава титла.
Когато дриблирах пред нашата скамейка, като новобранец в Сънс, Дани Ейндж ми казваше „Играй му на този!“, уверено и с презрение към защитника. Това беше гласуване на огромно доверие за мен.
Помня времето, когато аз и Дирк (Новицки) бяхме „анонимници“. Понякога, докато вечеряхме той казваше, „Как такива „дървета“, като нас ще се оправят в лигата?“.
Някакси се оправихме. След всички победи и чудесни моменти, които имахме заедно с него, това което остана най-значимо за мен са късните вечери, които ние прекарвахме в Ландри Център, в Далас, за да поиграем още няколко игрички на „Horse“ и 1 на 1.
Дирк и страхотния град на Далас спечелиха своята титла и няма как да бъда по-щастлив от този факт.
Майкъл Финли бе двукратен участник в „мач на звездите“, във върха на своята кариера, когато ние с Дирк бяхме още млади надежди в Далас. Майкъл никога повече не взе участие в „звездния уикенд“, но лидерството му изкачи отбора от последно място до финал на Конференцията. Имате ли представа колко рядко се среща подобно себераздаване в името на отбора? Истински приятел и съотборник.
Ще посоча и Джей Триано (гард на националния отбор на Канада), който ме тренираше като дете и след това на Олимпиадата в Сидни. Неговата любов към играта и борбеност винаги бяха заразителни. При никой друг треньор не съм се забавлявал и наслаждавал повече на играта.
Да представлявам Канада на Олимпиадата беше най-хубавото, което ми се случи в кариерата и това беше човекът, който ни заведе там.
Рик Селебрини има също огромен принос в моята кариера. Физиотерапевт, съратник, съучастник, треньор, големият батко. Огромен.
Алвин Джентри ни тренираше страхотно. Точен и подценяван, той напипваше неуловимия баланс между треньор, приятел и възпитател. Беше огромно удоволствие да играя под негово ръководство.
Сестра ми също е страхотна. Тя има всичките достойнства и човечност, за които можеш само да мечтаеш да получиш от роднина. Нейната подкрепа е безкрайна.
С брат ми се състезавахме. Във всеки спорт. На всяко място. По всяко време. Имаме страхотни преживявания заедно, докато растяхме и преследвахме нашите идоли във всеки спорт, опитвайки са да се надвием един-друг, по всеки възможен начин. Брат ми, ти никога няма да бъдеш толкова добър атлет като мен – но беше толкова близо.
Майка ми ме подкрепяше безрезервно. Постоянно ме окуражаваше, че не можех да объркам нищо, когато ставаше въпрос за спорт. Притежава страхотна сила и мисля, че предаде много от това и на мен. Не всеки има майка, като моята и надявам се, че никога не съм я накарал да се чувства, че съм я приемал за даденост.
Баща ми е бил спортист и е играл полу- професионално футбол. Като дете в двора или след мач, винаги хвалеше креативната игра.
Харесваше неегоистичните прояви. Никога не го чух да казва, „Уау, три гола!“.
Вместо това думите му бяха, „Чудесен поглед върху играта, видя твоят съотборник, който идваше сам, зад теб“ или „Толкова е неегоистично да подадеш на открит съотборник, когато имаш възможност да шутираш. Караш ме да се гордея с теб.“ Осъзнавам, че това не се среща често и съм му благодарен.
Джени Милър управлява моята фондация (stevenash.org, подкрепяща деца в неравностойно положение) вече повече от 10 години и тя никога не изостави мен и мисията ни.
Ние сме приятели от детинство, тя има огромен талант и моето безкрайно доверие.
Моите училищни треньори Лани и Шеф видяха това кълбо от енергия и страст у мен, и имат голям принос в насърчаването и насочването им. Те започнаха нещото.
Ян Хайд-Лей, моят треньор в гимназията е най-добрият треньор, за когото съм играл някога. Научи ме на дисциплина, внимание към детайлите и подоготвката. Все още ме удивлява, когато ми изпрати мейл, за мач 20 години след гимназията, в който ми казва че съм пропуснал да „загърбя“ моят човек, при 8 мин оставащи в четвъртата част срещу Мемфис. Когато прегледам видеозаписа на мача, установявам че е прав. Детайли.
Кен Шийлдс ми даде шанса да тренирам с националния отбор на Канада, когато бях на 16, защото беше видял нещо у мен. Той ме направи ментално здрав. Неговата сила и воля ми помогнаха да се подготвя за нещата, които ми предстояха и ме научиха никога да не се предавам.
Бил Дъфи беше мой агент през цялото това време. Моят батко. Моят гръб и опора.
Какво казват за хората с големи ръце? Имат ли бързи крака? Амаре имаше и двете и този факт ми даваше възможност да изглеждам покрай него като артист. Благодаря ти.
Винаги ще боли, че феновете на Финикс Сънс не получиха титлата, която заслужаваха.
Да, имахме и лош късмет, но винаги поглеждам назад и си мисля, че можех да вкарам още една стрелба, че можех да не предизвикам грешка, или да направя по-добър пас, но не съжалявам за нищо. Арената беше препълнена и шумна, беше най-доброто време в живота ми.
Благодаря Финикс.
Когато хората ме попитат дали имам любим мач или момент на игрището, който се откроява най-много, не им отговарям. Всичко се смесва в едно. Идват ми наум всичките ми съотборници и приятели, които съм имал през годините. Хора като Ал Уитли, Крис Ишърууд, Джейсън Седлок, Дрю Зурек, Роуън Барет, Андрю Мевис, Рекс Чапман, Леандро Барбоса, Ража Бел, Грант Хил и Роб Сакре.
Тренировъчният екип на Сънс (или по-скоро Мафията в съблекалнята) винаги ни посочваха кога се проваляме. Те ме държаха на игрището и поддържаха фокуса ми. Бяха много добри времена.
Когато подписах с Лейкърс имах планове да вдигна феновете и да запаля града.
Отказах по-примамливи оферти, за да отида в Ел Ей, защото исках да бъда в “огъня“. Исках да играя на високи обороти с шанс за награда в последната глава от кариерата ми.
Във втория ми мач за Лейкърс си счупих крака и вече нищо не беше същото.
Миналата пролет, когато се завърнах на терена, получих аплодисменти на крака от публиката в Стейпълс.
Бяха тежки времена в кариерата ми и този знак ще бъде един от най-добрите ми спомени. Имаше доста негативни отзиви по мой адрес в онлайн пространството, но за три години в Лос Анджелис, не съм се запознал с никой, който да ми показва нещо освен любов и подкрепа за усилията ми.
Феновете по целия свят ми дадоха толкова много признателност през годините, невероятно е. Излизайки навън, час след час, ден след ден като дете, не съм си и мечтал за подкрепата и любовта, които съм получил. Беше голям източник на мотивация и вдъхновение.
Благодаря ви.
Приятелката ми, Британи, стоеше до мен през най-трудните моменти в живота ми. Знам, че съм я подлудил с моите битки, но без любовта й нещата щяха все още да бъдат мрачни.
Сигурно няма да играя баскетбол отново. Играта вече ми липсва, но също така съм развълнуван да се науча да правя нещо друго.
Това писмо е за всеки който е забелязал кариерата ми.
Накрая на писмото ще говоря за децата, които нямат идея какво бъдещето седи пред тях и как ще се развият нещата.
Когато помисля за кариерата си, се сещам за влюбено дете с топка.
Накрая, Лола, Бела, Матео, вие сте центъра на вселената ми. Цялата ми енергия е с вас. Не мога да се сетя за нищо по-вълнуващо и награждаващо.
