През последното десетилетие играта в НБА, значително, се промени и това не е тайна за никого. Баскетболът се превърна в сцена от филма “Бърз или мъртъв”, като най-изповядваната философия в този спорт е състезателите да бягат и да стрелят. Темпото на игра, драстично, се повиши и стрелбата от тройката стана най-основното оръжие в атака и някои ще кажат, че тези промени са за добро, a други за лошо. Едно нещо, обаче, си остана същото – всяка година победителят може да бъде само един. Но какво е необходимо за спечелването на заветните пръстени в лигата на извънземните? Така както играчът е съвкупност от различните качества и има по-силни и по-слаби страни, по същия начин е устроен и един отбор. Правейки малка ретроспекция към близкото минало, може да се види кое е общото между шампионите през последните години и то е, че те съдържат четири фундаментални ключа към успеха – защита, треньорски екип, плейофен опит и талант. Комбинацията на тези няколко фактора е отговорът на задачата и ако един от тях не е налице, спечелването на трофея Лари О’Браян може да остане само мираж.

Всички са чували цитата на Алекс Фъргюсън: “Атаката печели мачовете, а защитата печели титлите”. И впрочем този израз е също толкова валиден за НБА, колкото и за футбола. Но защо? Основната идея в баскетбола е тимът да вкара с една точка повече от съперника си, за да спечели един двубой и самата дума “вкара”, като понятие в спорта, е пряко свързана с нападението. Но когато става въпрос за печелене на поредица от срещи в елиминационна серия и шампионска титла, положението е коренно различно. Двата сигурни факта, които се знаят са, че плейофният баскетбол е игра на притежания на топката и, че атаката има предимство спрямо защитата, от гледна точка на правилата на играта. В резултат на това облагодетелстване в полза на нападението, при изправянето на два силна и равностойни в офанзивен план отбора един срещу друг, “каручката може да бъде обърната от малкото камъче”, наречено защита. И всичко опира до това кой баскетболен клуб има по-добрата защита и може да неутрализира повече на брой атаки на противника. Вглеждайки се все по-навътре в плейофите, може да се види, че в тях се играе за всяка педя терен, владеене след владеене, като дори само едно притежание на топката може да направи разликата и точно в това е магията на баскетбола. В мачове, при които играта върви кош за кош, една отделна защита може да реши изхода от двубоя, защото защитата има едно много интересно свойство, а именно може да генерира атака. С една открадната топка тимът не само, че отнема притежанието от другия отбор и не му дава шанс за стрелба, но и в същото време си създава възможност да атакува и да вкара лесни точки, добавяйки ново владение на топката към сметката си. А сега си представете няколко поредни добри защити какво влияние могат да окажат върху дадена среща от плейофна серия.

Да, треньорите нямат баскетболни потници на гърбовете си и не вкарват те кошовете, но те са диригентите в един тим и те стоят зад стратегията и начинът на игра на организацията. За треньорския екип една плейофна серия се превръща в шахматна партия, като играчите стават техните шахматни фигури, a баскетболното игрище приема облика на шахматна дъска. Треньорите местят “фигурите” си по протежението на цялото полето и се стремят да атакуват по-слабите фигури на противника, но същевременно с това да пазят и крият собствените си слаби фигури. Препратката към шаха, никак, не е случайна, защото треньорите, освен, че трябва да мислят няколко хода напред спрямо опонента, трябва и да предвиждат действията на противника си. А в елиминационната фаза, треньорските екипи имат достатъчно време между срещите, това да се случи. Треньорският щаб прави филмови сесии с мачовете на съперника и разучава офанзивните им схеми на игра, анализира индивидуално противниковите състезатели и дава конкретни указания на баскетболистите за всяка възможна ситуация на паркета. Треньорският екип трябва да бъде гъвкав, адаптивен и да може да прави корекции, не само между срещите, но и по време на тях. По време на двубой тези три качества се трансформират в правилните ротации, навременните прекъсвания и точни напътствия. Всеизвестен факт е, че няма перфектни отбори и всяка организация има своите пробойни. Най-важното нещо за треньорите е, именно, да могат атакуват тези слаби места. Не успеят ли да се ли възползват от слабостите на опонента, това би означавало, че не са си свършили добре работата и би направило съперника им да изглежда като перфектния тим.

Дуейн Уейд, ЛеБрон Джеймс | NBA.com

Плейофният баскетбол е съвсем друго “животно”, спрямо баскетбола от редовния сезон. Той е доста по-физически и ситуациите, през които преминават спортистите, нямат много допирни точки с тези от редовния сезон. Като се добавят и нажежената атмосфера, високият залог и напрежението към целият този микс и може да се види, че има едно общо “лекарство” за всички тези съпътстващи проблеми в плейофите и това е опитът. В елиминационната фаза разликата идва от детайлите и плейофният опит е спасителният пояс на всяка възможна подробност в баскетбола. Да, истина е, че опитът, сам по себе си, не гарантира успех, но дава възможност да се извлече максимума от всяка една баскетболна ситуация. Затова е много важно в един отбор с шампионски претенции да има колкото се може повече ветерани и то не какви да е, а такива със солиден опит в елиминационната фаза. Разбира се, този фактор е най-важен за най-добрите баскетболисти в клуба, защото те държат топката най-много и съответно носят най-голяма отговорност на игрището. Опитните играчи вземат по-правилни решения на база минали събития и при тях рискът от допускане на грешки е значително по-малък, в сравнение с този при младите спортисти. Една неправилна преценка може да бъде фатална, когато мачът е равностоен, но при ветераните шансът да направят такава е по-малък, защото “те този филм вече са го гледали”. Плейофният опит помага на играча да разбере как да се справи с напрежението и да остане концентриран във всяка една секунда от двубоя, особено, когато е провокиран умишлено от страна на съперника. Опитът е олицетворение на израза “уча се от грешките си”. 

Дори един баскетболен клуб да има добър треньорски екип, спортисти с опит в плейофите и защита на необходимото ниво, ако няма ресурс от класни баскетболисти, спечелването на титла става почти невъзможно. В края на краищата, играчите са тези, които се състезават, вкарват кошовете и печелят двубоите и всичко се свежда до това с колко добри състезатели разполага организацията. Малка справка назад във времето показва, че всеки един от шампионите през последните няколко години разполага с поне една суперзвезда от ранга “топ пет най-добър играч в света” и с поне една звезда, която е със статут на “ол-стар”. И наличието на подобни баскетболисти в съблекалнята на победителите, въобще, не трябва да изненадва, защото представянето на отбора е правопропорционално с представянето на най-добрите спортисти в тима. Или казано с други думи един франчайз се катери нагоре толкова, колкото най-добрите играчи в клуба дърпат отбора си към върха. Самият израз “дърпат към върха”, изобщо, не е случаен, защото това действие е характерно за лидерите. А във всяка организация с шампионски амбиции, поне една от звездите трябва да притежава лидерски качества, било то вокални или водене чрез личен пример. Но най-важната задача на звездите в тима е да могат да направят разликата и да спечелят мача. Тогава, когато срещата е завързана и напрежението е най-голямо, най-добрият баскетболист в състава трябва да може да вземе топката и с помощта на дрибъл да преодолее цялата защита и да си осигури възможност за високопроцентов изстрел от полето. Спокойно може да се каже, че понятията “суперзвезда”, “лидер” и “играч, който може да направи разликата” затварят кръга и донякъде стават взаимозависими. Именно, това са основните причини шампионските организации да разполагат с поне един от най-добрите спортисти в света. 

22.05.1995г. Аломодом Арена, Сан Антони, Тексас. Денис Родман събува демонстративно кецовете си и остава край страничната линия, за да гледа заключителните секунди на мач №1 от финалната серия в западната конференцията | NBA.com

Има още два фактора, които са от голямо значение, но остават малко под чертата на основните качества на победителите през последните години и това са химията и контузиите. Химията не се взема, дотолкова, под внимание, защото по презумпция се счита, че един пълен сезон е достатъчен за сработване на баскетболистите на добро ниво и до началото на плейофите състезателите вече са свикнали да играят един с друг. Отборът, освен, да ги има класните играчи на хартия, трябва да може и да ги използва в мачовете, а за тази цел спортистите трябва да са здрави. Баскетболистите нямат “ваксина” срещу травмите и на практика никой не е застрахован. Контузиите са единственият признак, който не зависи, дотолкова, от самата организация, за разлика от другите пет показателя. При останалите компоненти франчайзът може да окаже положително въздействие и да ги коригира при необходимост. Безсилието на баскетболния клуб да контролира травмите на играчите, изважда този фактор извън основните. 

Без съмнение, химията и контузиите играят значима роля в спечелването на трофея Лари О’Браян, макар да попадат в графата на второстепенните признаци и приносът им да остава малко недооценен. От всички елементи, талантът е този, без който със сигурност не може, но истината е, че наличието на цялата палитра с основни фактори е пътят към пътя…

ОСТАВИ ОТГОВОР

Please enter your comment!
Please enter your name here