Навъртях доста километри в лигата. Вече не съм първа младост. Не съм на 25, не съм на 30. Знам, че играта не се върти около мен и че съм стъпил върху нечии рамене по пътя към заветната цел. Когато пристигнах тук много добре знаех ролята си. Помагам на отбора да върви напред, като си изпълнявам задълженията.
След като затворихме серията с Торонто Раптърс, ЛеБрон се присъедини до мен по време на полета ни към дома. Бяхме седнали по диагонал, един срещу друг. Гледах през прозореца и леко си поклащах главата в опит да разтоваря напрежението. ЛеБрон се изправи от седалката си, настани се до мен и ми каза:
Ричард, знам..
Аз продължавах да си поклащам главата.
Ричард, знам..
Поклащането продължи. Просто не знаех какво да кажа. Бях доста емоционален в този момент.
Давай, не остана.. само четири още..
Вероятно ще му кажа колко много е означавало всичко това за мен, когато пътешествието ни приключи. ЛеБрон е добре запознат с кариерата ми. Спорих за титлата, докато той още беше в гимназията. Напълно е наясно какво би означавало това да занесе трофея Лари О’Браян в Охайо. Отлично знае какво ще означава за всеки един от нас спечелването на титлата.
Не ме интересува дали сте фенове на ЛеБрон или не. Виждал съм го, Брон има нещо специално. Начинът, по който ти казва „Следвай ме и аз ще те заведа до целта“ посредством действия, а не просто с думи, е просто изумителен. Никога не съм имал съотборник с подобни способности. Той е такъв тип лидер, който някак си те мотивира да искаш и ти да помагаш в битката. Безкрайно съм му благодарен. Всички разбираме и ценим това. Всички сме му благодарни.
***
Финалната серия за сезон 2015-2016 в НБА е вече в историята. Кливланд Кавалиърс направиха нещо, което нито един друг отбор не е правил досега, а именно да покорят върха след като изоставаха с 1 на 3 игри.
Серията сама по себе си премина през всякакви драматични моменти и обрати, но ако трябва да я опиша с един единствен кадър, то може би най-подходящата ситуация за която се сещам е онази блокирана топка на таблото при оставащи 2 минути до края на редовното време в мач №7.
Ситуация, при която резултатът е 89:89 и домакините се опитват да нанесат своя смъртоносен удар. Ситуация, олицетворяваща отказа на ЛеБрон Джеймс да сведе глава пред своите съперници. Ситуация, която до голяма степен предопредели изхода на срещата. Забавяне с частица от секундата от страна на Брон и вероятно сега щяхме да говорим за втората последователна титла на Голдън Стейт.
Прецизен, решителен и непоклатим.
Такъв беше Джеймс, когато бе притиснат след мач №4, такъв остана и до самият край на серията – докато не се увери, че всичко е приключило. Докато не сграбчи трофея в ръцете си.
Изпълчи се срещу историята, за да я пренапише по свой собствен начин. Защото никой не се беше връщал при пасив от две игри след четири изиграни срещи във финална серия. Никой, но той го направи по изумителен начин.
Безпорният триумф на ЛеБрон като играч и на Кавс като организация настъпи в мач №7. В хода на срещата различни единици от състава стъпваха в роля, за да оставят своя принос към крайния успех. Едва ли играчите на Кавс щяха да се пръскат с шампанското ако не бяха двете последователни тройки на Джей Ар, или борбите на Кевин Лов, или отбелязаните наказателни удари на Тристан Томпсън и т.н.
Тук става въпрос за вяра. ЛеБрон повярва в Джей Ар Смит тогава, когато никой не вярваше в него. Отказа да критикува Лов тогава, когато всички се бях нахвърлили отгоре му. ЛеБрон се довери на Томпсън, Шъмп, Дели, Ървинг и пр. Повярва в индивидуалните качества на всеки един от съотборниците си и знаеше, че разполага с абсолютно всичко, за да спечели титлата. Оставаше му само да ги поведе. Повратният момент във финалния сблъсък бе мач №5, когато Джеймс записа извънземните 41 точки, 16 борби, 7 асистенции, 3 откраднати топки и 3 чадъра. Представяне напълно достатъчно да вдъхнови играчите на Кавс и да преобърне развоя на серията.
***
Наред с емоциите, безсънните нощи и извънземните чадъри на ЛеБрон Джеймс, Финали 2016 ще останат в съзнанието ми и като пример за това как трябва да изглежда едно истинско съперничество.
Защото въпреки огромния залог, който беше поставен на масата. Въпреки напрежението на и извън терена. Въпреки всички удари с топка, без топка, отправени словестни обиди, закани и пр., играчите пак намираха сили да си подават ръка.
Намираха сили да се извиняват, когато са прекалили с емоционалните си изблици и най-важното – намираха сили да признаят превъзходството на своя опонент.
NBA, this is why we play.
