Какво ли щеше да се случи ако Голдън Стейт не съществуваха и щяхме ли да забележим тяхната липса?
Спърс спокойно щяха да играят ролята на най-доминиращия тим в лигата, като вземем предвид новите върхове, които „шпорите“ покориха дори и спрямо своите завишени стандарти за баскетболно превъзходство. Сан Антонио записа най-много победи за един сезон във своята история и (почти) перфектен домакински рекорд със стил на игра, който се различава доста от този, донесъл им шампионския трофей преди две години. В алтернативна вселена техният подход за връщане към фундаменталните и основни баскетболни принципи напук на движените от аналитични данни тенденции, би бил водещата тема за изминалата кампания.
MVP кандидати в свят без Стеф Къри? Щяхме да ги имаме в изобилие. ЛеБрон Джеймс, който продължава да доминира дори и без достатъчно постоянен jump shot. Кевин Дюрант възвърна формата си и показва забележително постоянство, докато неговия съотборник Ръсел Уестбрук записва трипъл-дабъли като съвременен еквивалент на Оскар Робъртсън. В Сан Антонио, Кауай Ленард изскочи на повърхността като готов да поеме щафетата от Дънкан франчайз играч и да държи тима на Спърс сред претендентите поне в следващото десетилетие. Крис Пол спаси сезона на Клипърс чрез продължаващото си брилянтно представяне. Който от тях да изберем, то надпреварата би била изключително интересна.
Без Уориърс щяхме да имаме множество сюжетни линии, които да „предъвкваме“ – от мелодраматичната ситуация в Кливланд при втория престой на ЛеБрон до срива на Лейкърс във финалния сезон на Коби и вечно абсурдната обстановка, обграждаща тима на Никс. Станахме свидетели на болезнен упадък от страна на отбори с претенции в лицето на Хюстън, Чикаго и Вашингтон, както и на приятни изненади като водения от Лилард тим на Портланд и добре сработената машина на Стийв Клифърд във Шарлът. И не на последно място отбора на Сиксърс, чиято безпомощност на игрището доведе до милиони въпросителни около доверието към техния „процес“.
Тези истории получиха своя дял внимание, но заради съществуването на Уориърс бяха оставени в страни и набързо забравяни при започването на всеки следващ мач на „воините“. Дори рутинни срещи от редовния сезон срещу скромни съперници се превръщаха в задължителни за наблюдаване събития, пълнейки залите часове преди началото на мачовете само за да може феновете да наблюдават загрявката на Къри.
Всичко случило се през този сезон трябва да бъде видяно през призмата на неизбежното съществуване на Голдън Стейт. Те не бяха само главната история, но и на моменти те бяха единствената, която има значение.
Единствено Спърс предложиха сериозно предизвикателство към хегемонията на Голдън Стейт и според някой показатели като например точкова разлика дори може да се счита, че са били с по-добър сезон. Но след няколко изиграни преки сблъсъка Уориърс показаха, че са превъзхождащия отбор. Истинският тест ще дойде по време на плейофите, което сякаш допълнително омаловажава значимостта на редовния сезон.
Тук и сега, Уориърс доминираха всичко и всички. Няма разгорещен дебат за MVP. Къри ще спечели второ поредно отличие за „Най-полезен играч“, което ще го постави сред елитна компания на баскетболни величия. Единственият оставащ въпрос е дали той ще бъде избран единодушно. В допълнение, Уориърс имат сериозен кандидат за Sixth Man of the Year в лицето на Андре Игуодала, а Дреймонд Грийн е претендент за приза „Най-добър защитник“. Може дори да се спори, че Къри и Грийн заслужават да са в разговора за Most Improved Player, предвид неясния характер на наградата. Превъзходството на Голдън Стейт е толкова изумително, че те дори имат два избора за треньор на годината – Стийв Кър и Люк Уолтън.
Разбира се, те няма да спечелят всички тези награди. За „шести човек“ най-често бива избиран някой, който може да отбележи бързи точки от пейката, а не състезател, способен да реши мачове чрез игра в защита, бил той и MVP на миналогодишните финали. Колкото и силно да е представянето на Грийн, Кауай Ленард е безспорен фаворит да триумфира отново катo Defensive Player of the Year. Кър и Уолтън най-вероятно ще поделят гласове помежду си, а има и още поне половин дузина треньори със силни кандидатури за Coach of the Year. Но това само показва, че не може да има сериозна дискусия за каквото и да е този сезон без името на Уориърс да бъде въвлечено в нея.
При липсата на сериозна конкуренция сме принудени да се ровим в миналото. Сравненията с великите отбори и баскетболни легенди са както неустоими, така и вбесяващи. Тук са безкрайно подходящи думите на Бил Ръсел: „Невъзможно е да играеш срещу призраци.“
Точно тези „призраци“ и специално този на Булс от 96-та, са причината да сме приковани към настоящия сезон на Голдън Стейт. Въпреки огромния индивидуален успех, походът към 73 победи е нещото, което ни държи будни в малките часове на нощта. Забележителното в това приключение, освен факта, че то съществува в наши дни – повечето загуби на Уориърс дойдоха срещу неочаквани противници и в доста случай при специфични обстоятелства като back-to-back мачове или когато играчи трябваше да отсъстват заради контузия или почивка. Когато са всички заедно, „воините“ изглеждат непобедими.
Въпреки невъзможните за обяснение загуби от тимове като Лейкърс и Тимбърулвс, Уориърс са 12-1 срещу останалите топ отбори в лигата (Спърс, Кавс, Тъндър, Клипърс). Способността да повишават игровото си ниво спрямо опонента и да се справят с появяващите се пред тях трудности е нещото, което определя техния характер. Любовта към конкуренцията и самата идея, че някой може да им се противопостави по какъвто и да е начин изкарват най-доброто от тях.
Ето какво казва наставника на Ню Орлеанс, Алвин Джентри, който бе главния помощник треньор в щаба на Кър миналия сезон:
Това не ме изненадва. Нещото, което наистина се настани в ума им, бе фактът, че всички ги пренебрегваха и омаловажаваха титлата им. Хората казваха: „Не трябваше да минете през Сан Антонио. Не играхте с Клипърс …“ Мисля, че те приеха това доста лично, тъй като играха срещу всеки, които бе застанал на шампионския им път. Мисля, че това ги ядоса. Начинът, по който започнаха сезона, бе изключително интересен. Сблъскаха се с някои премеждия по пътя, но не мисля, че има от какво да се безпокоят.
Дори и временни, тези пречки се появиха в края на сезона. Уориърс загубиха два мача, и то в Оракъл където имаха 54 поредни победи, преди да надиграят Сан Антонио два пъти в рамките на миналата седмица. И ето, че сме на няколко часа разстояние от пренаписване на историята.
Достатъчно важен ли е походът към 73 за да оправдае максималното раздаване във всички 82 мача, или тази цел може да доведе до опасни последствия? Философски въпрос, който показва в дълбочина състоянието на НБА към момента – между полюсите на логиката и разума, и преследването на ирационални и понякога безсмислени постижения, които обаче правят спорта толкова завладяващ на дневна база.
Мисля, че е добре за тях. Знам, че всички говорят как трябва да дадат почивка на играчите. Не. Ако имаш подобна цел пред себе си, ако я постигнеш, то този рекорд може никога повече да не бъде подобрен в лигата. Това им дава допълнителен стимул и мотивация и е страхотно предизвикателство.
В същото време всички знаем как сезонът е твърде дълъг и че доброто здраве е важен и определящ фактор в плейофите, наравно с талантът и амбициите. Да се придава толкова голямо значение на всеки един мач е покана за нарушаване на този баланс. И въпреки това кои би застанал на пътя към баскетболното безсмъртие?
Този въпрос тормози Кър още от края на януари, когато Уориърс прегазиха Сан Антонио в първия дългоочакван сблъсък помежду им. Поради често едностранния характер на техните мачовете, никой от състезателите на „воините“ няма да прескочи границата от 35 минути средно на мач, но Къри, Грийн и Томпсън ще отчетат малко повече престой на игрището в сравнение с предходната кампания. Кър даде почивка на имена като Андрю Богът, Шон Ливингстън и Игуодала, но през повечето време отказа да приложи приомите, които са типични за подхода на Грег Попович към редовния сезон. Рационалната гледна точка казва, че почивката е от първостепенно значение, но състезателната природа не винаги води до рационални решения, а и Уориърс правят така, че невъзможното да изглежда като рутина.
Хубаво е, че Голдън Стейт съществува и няма нужда да си представяме света без тях. Да, те може да са направили всички останали аспекти от редовния сезон маловажни и незначителни, но също така трансформираха илюзорното преследване на една легендарна цел в нещо истинско и благородно. Уориърс направиха така, че всеки един мач да е от значение и дори само заради това те ще бъдат с право запомнени и възвеличавани.
