„Не искам да слушам тези глупости повече.“
Тази мисъл се въртеше в главата ми. Беше края на сезон 2011/12. Все още се състезавах за Хюстън и ние играехме срещу Денвър. Кевин МакХейл ми говореше по време на мача, но не си спомням какво ми каза, защото аз не го слушах. Това не се случваше за пръв път, а за пореден. Дори си спомням как докато гледахме записи на мачове, той ми се скара пред целият отбор за това, че не внимавам. На мен това не ми хареса. Започвах да мисля, че нещата може би няма да се получат.
МакХейл има същият подход като треньор, какъвто навремето имаше като състезател – строг, груб и рязък. За него винаги всичко се концентрира около колектива и за това как да те превърне в по-добър съотборник. Той караше всеки играч да работи здраво, за да направи тима по-добър. Аз не възприемах неговия стил. Не разбирах философията му.
Което е жалко, защото той просто се опитваше да ме направи по-добър играч. И ако му бях позволил да ме тренира, нещата в Хюстън сигурно щяха да се получат.
През лятото на 2014, преди да преподпиша с Торонто, посетих Рокетс като свободен агент. Беше нормална среща. Дерил Мори, генералният мениджър на Хюстън, ми разясни целите на отбора и как те могат да бъдат постигнати с мен като част от него. Опита се да ме накара да подпиша с тях. Както правеха и всички останали.
Но в този ден аз също така се извиних на Кевин МакХейл. Докато бяхме заедно аз все още не бях пораснал. И не знаех как да се справям с всичко, което ми се случваше.
Когато погледна назад осъзнавам, че проблемът не беше треньорът МакХейл. Аз просто не можех да преглътна факта, че бяхме заменили Рик Аделман. Бях свикнал с него и разчитах на него по време на всеки един мач, а и той вярваше в мен още от самото начало.
Когато преминах от Мемфис в Хюстън през 2009 играх около 15 минути в първата ми среща, въпреки че бях с тима само от 24 часа. Рик беше спокоен треньор, който даваше възможност на играчите си да се научат сами и ги тренираше само тогава, когато смяташе, че е необходимо. Към мен имаше очаквания, но той ме оставяше сам да избирам как и дали да ги оправдая.
Когато ставаш все по-добър под влиянието на даден треньор е доста трудно да свикнеш с промените, които настъпват след смяната му. Например, при Аделман винаги се позиционирах в защита там, където смятах, че съм нужен, а изведнъж МакХейл искаше от мен да пресирам по цялото игрище.
Не исках да се адаптирам. Всички ние поставяме под въпрос нещата, които хората ни казват, но когато си пойнт гард, ти трябва да вярваш и да правиш това, което треньорът изисква от теб. Да си уверен, че той ще направи нужните промени, ако е необходимо.
Като лидер на отбора, аз и треньорът трябва да мислим по един и същ начин. Той не може да ми се доверява, ако аз не се доверявам на него.
А в моя случай доверието се печели трудно.
* * *
Докато растях почти не общувах с баща си. Майка ми дори не го наричаше „баща“. Тя го назоваваше по име – Луни. Когато бях на седем, татко заведе мен, брат ми и моята доведена сестра на закуска. Само едно нещо си спомням от онази сутрин и то е, че това беше последният път, в който го видях.
Брат ми, Луни, който е с 5 години по-голям от мен, играеше ролята на бащата доколкото можеше. Научи ме да играя баскетбол. Караше ме да дриблирам и с двете ръце, за да нямам слаба страна. Показваше ми всичко, което беше научил от мачовете, които бе гледал. Ако видеше, че се провеждат проби ме записваше с надеждата, че ще влезна в някой отбор.
Луни също така ме научи да не ме е грижа за баща ми. Казваше:“Ние никога няма да се тревожим за този мъж. Никога. Ще се справяме каквото и да стане.“ Аз имах Луни, моята строга баба и майка ми, която работеше две смени, за да ни осигурява всичко необходимо. Такъв беше животът ми. Израснах във Филаделфия. В моя квартал далеч не бях единствения без баща или без майка. Но не смятах, че нещо ми липсва и не чувствах празнина.
Така че когато хората разберат за миналото ми и предположат, че не се доверявам лесно заради баща ми, те грешат. Просто там където израснах не можех да вярвам на никого, който не е от семейството ми. И така беше с всички – никой не вярваше на другите.
Винаги се тревожехме за последствията. Понякога по-възрастните момчета се държаха сякаш ги е грижа за теб и ти даваха малко пари, но в крайна сметка го правеха само за да те накарат да продаваш наркотици и да им ги върнеш. Някои от приятелите ми държаха трева и други опиати в училищните си шкафчета. Понякога ме молеха да им „понося чантата“, но аз знаех какво се крие вътре и затова никога не го правех. Считах повечето от тези момчета за приятели, но никога не съм им се доверявал напълно. Когато погледна назад разбирам, че те са били просто хора, с които играех баскетбол. Ние не правехме нищо друго заедно.
Когато колежите започнаха да се интересуват от мен, това допълнително ме накара да не се доверявам лесно. Понякога треньори ми звъняха, канеха ме на визита в колежите, искаха моя подпис, а след няколко дена се обаждаха, за да ми кажат, че са дали мястото на някой друг. Това ми се случи четири пъти. Осъзнавах, че тези хора не се интересуват от мен самия, а само от идеята да привлекат следващия най-добър играч. Затова не им се доверявах.
Не мога да отрека, че около мен имаше и добри хора. Например помощник треньора на гимназиалния ми отбор, Дейв Дистал. Също и Джей Райт във Виланова. Те се интересуваха от мен и се грижеха за моето израстване не само като играч, а и като човек. Но понякога дори взаимоотношенията ми с добри хора оставяха празнина.
Спомням си един тип от квартала, казваше се Роб. Всички го наричаха „Real Roller“. Той ни водеше на фризьор и ни купуваше кецове. Грижеше се за всички деца и винаги ни подкрепяше. Беше от онзи рядък вид хора, които се опитват да помагат на всички.Той искаше единствено да ми помогне и беше първият човек, с изключение на брат ми, на когото имах доверие.
Бях на 16, когато Роб почина от свръхдоза. Изведнъж човекът, който винаги беше до мен, го нямаше. Трудно е да допускаш хората до себе и да рискуваш да изживееш подобни емоции отново. И заради това аз не го правех и оставях целият товар върху своите плещи.
А и аз винаги се чувствах сякаш трябва да се доказвам.
* * *
Израснах, играейки срещу момчета доста по-големи от мен и аз исках на всички да е ясно, че няма да им позволя да ме мачкат. Някои казваха, че няма да успея, защото съм прекалено нисък. Аз пък мечтаех да съм като Айверсън или Тим Хардауей. Исках да съм звезда. Желаех го толкова силно, че смятах, че много хора ми пречат. Реших че ще постъпвам както аз намеря за добре и който не е съгласен… майната му.
Не разбирах, че работата на треньора е сериозна и обхваща целият отбор, а не само мен. Все още живеех спрямо кварталните правила, а в НБА те не важат.
Да променя начинът си на мислене беше трудно и отне много време.
Един важен момент дойде през 2010. Бях на 24 години и все още в Хюстън. Играех Call of Duty на дивана във всекидневната, когато съпругата ми ми донесе картичка. На нея пишеше: „Ти не си шефът вече. Познай кой командва сега?“
Беше снимка на баща, който бута бебешка количка.
Бях много щастлив.
Въобще не знаех какво да правя, когато станах баща. Не знаех как се сменят памперси или как се къпе бебе. Жена ми също не беше наясно. Наложи се да се доверяваме един на друг и също на семейството и приятелите ни, и на книгите, които четяхме. Понякога получавахме грешни съвети, но аз знаех, че не е нарочно. Просто всички се опитваха да ни помагат.
Когато станеш родител светът спира да се върти около теб. Трябва да се откажеш от идеята, че можеш да контролираш всичко. Трябва да си търпелив. Аз съм този, който трябваше да се примири. Първородният ми син Картър, и по-малкият Камерън са добри деца и в повечето случаи се вслушват в това, което им казвам. Но понякога например е много трудно да накарам Картър да яде зърнената закуска, която е полезна за него. Той е инат и в тези моменти единственото, което е от значение за мен, е да го накарам да се храни.
Осъзнах, че Картър, който не иска да яде полезната закуска доста прилича на мен в отношенията ми с Кевин МакХейл. Той искаше толкова много да изпълнявам неговите съвети, а аз бях още по-упорит в отказа си.
Такива неща научава човек, когато му се родят деца. Те ми помогнаха да израстна като мъж и да разбера, че има неща по-важни от мен самия. Започнах да живея за тях. Разбирах, че мога да устроя животът им, така че да не им се налага да са мнителни и недоверчиви. Можех да им осигуря свобода.
Но има голяма разлика между семейството и работата и да се доверявам на игрището все още не ми се отдаваше.
Все още имаше много моменти, в които отричах треньорите си – „Защо не ми дават да действам по моя преценка? Защо ме карат да правя това?“
Мислейки по този начин, аз допуснах много грешки. Някои битки просто няма как да бъдат спечелени. Човек трябва да разбере кога да се бори и кога просто да остави нещата такива, каквито са. В този момент в живота ми има много битки – и в баскетбола, и в личен план. Но аз вече не се боря. Сега разговарям и правя компромиси и всичко е по-лесно. В началото на кариерата си не разбирах този подход.
Когато бях трейднат в Торонто смятах, че ще играя моята игра, ще покажа на всички талантът си и след две години ще си тръгна. В началото не се опитвах да се разбирам с Дуейн Кейси. Той пък вярваше повече в Хосе Калдерон и в неговия стил.
През лятото на 2013 започвах вторият си сезон с Раптърс и водех преговори с множество важни хора – генералният мениджър на отбора, моят агент, Тай Лу и най-вече с Чонси Билъпс. Те всички бяха прями с мен.
„Как така основният компонент във всичко, което се обърква си ти? Защо всички споменават твоето име? Трябва да се погледнеш в огледалото, човече.“
Когато изпитваш уважение към хората, които ти казват тези неща, не е лесно да го понесеш. И веднага разбираш, че те са прави. Това виждаха те, а аз исках да го променя. За да бъда велик играч трябваше да порасна и да бъда по-зрял. Да осъзная, че не всички се опитват да ме прецакат и да се вслушвам в треньорите си, в съотборници и във всички, които са част от отбора. Наложи се да се науча как да бъда лице на франчайз. Да съм лидер. Да съм човекът.
През декември 2013, Раптърс трейднаха Руди Гей в Сакраменто. Предадоха щафетата на Демар ДеРоузан и на мен. Довериха ни се. И ние трябваше да се възползваме от тази възможност. Имахме големи очаквания за бъдещето.
„Колко добри можем да бъдем? Колко добър мога да бъда?“
Такива въпроси си задавах тогава.
През онзи сезон дадох всичко от себе си да бъда лидер и да печеля мачове. Само това ме интересуваше. И след трейда на Руди нещата започнаха да се получават. Дуейн Кейси и аз започнахме да се разбираме и да се уважаваме. Изградихме доверие помежду си и се опитвахме да направим тимът ни по-добър. Аз спрях да се тревожа за всички онези неща.
Този начин на мислене те освобождава, защото разбираш, че нещата сработват когато си просто себе си. Съотборниците ми ме обичат. Семейството ми също. Това е единственото, което има значение. Тази промяна ми помогна да си заслужа нов договор и първото ми участие в мача на звездите. Като отбор спечелихме почти по 50 мача във всеки от последните два сезона и вярваме, че можем да постигнем повече през този.
Разбира се, че има напрежение. Но аз се справям с него по правилния начин.
Допуснах много нови хора в живота си. И те започнаха да виждат какъв съм в действителност. Да бъда в „Мачът на звездите“ и тази година е чест за мен. Преди няколко години хората ме считаха за нехранимайко и не смятаха, че заслужавам да съм звезда. Сега всички оценяват това, което правя. А фактът, че ще играя в Торонто, в нашата зала, пред нашите фенове… Това е още едно доказателство, че хората ни оценяват като отбор и че градът, за който играем, получава нужното уважение.
Сега ми е смешно, когато се сетя за последният ми сезон в Хюстън и Кевин МакХейл. Човекът, който бях тогава, е много различен от този, който съм днес. Мисля си: „Човече, наистина беше голямо бебе“. Но аз пораснах и се научих. Сега се намирам в страхотен етап от моя живот. Имам невероятна съпруга и две деца. Звезда съм в лигата, а отборът ми най-вероятно ще участва в плейофите. Може и да не печелим всеки мач, но вярваме един в друг и знаем, че ако изпълняваме задачите си правилно играта ни ще се получава така, както искаме.
Наскоро някой ме попита дали сега не се чувствам по-спокоен. Не бих казал това.
Просто сега съм себе си.
