Гимназията на Нюкасъл се намира на около 25 минути южно от Оклахома Сити. Сградата се подава над равната земя като инвазия на модерността в близост до пустеещата Магистрала 62. В салона на гимназията се намира човек, чиито очи пламтят. Той не е слаб. По скоро е изваян от мрамор. Силен и бърз. Гневът му е плашещ и притеснителен.
Зъбите му скърцат. Сбръчква вежди. Ругатните му са необмислена и дръзка поезия. Чудиш се дали той се забавлява. Ежегодният тренировъчен мач на Тъндър, който дава начало на предсезонната подготовка, има за цел основно да доближи феновете до играчите.
Ръсел Уестбрук Джуниър оспорва всяко едно съдийско решение.
Той започва да става все по-изнервен с тежкото крило на Тъндър, Сърдж Ибака. Това е първият път, в който отбора играе организиран баскетбол след края на редовния сезон и pick-and-roll защитата разбираемо не е на оптимално ниво.
„Човече, трябва да играем с по-ниска петица или нещо друго, заради тъпотиите, които Сърдж прави“, казва Уестбрук. „Толкова ли е трудно?“
Дюрант поставя огромната си ръка върху тила на Уестбрук, за да го успокои. Той прави това често.
Един от асистентите, Дарко Раякович, е треньор на Белия отбор и се опитва да угоди на Уестбрук: „Какво искаш да направя? Кажи ми, просто ми кажи.“
Уестбрук не отговаря.
Намесва се Морис Чийкс.
„Какъв е проблема?“, пита помощник-треньорът на Тъндър с видимо спокойствие в гласа си.
„Никой не помага в защита!“, заявява ядосано Уестбрук. „Ако минавам над заслона, по-добре някой да пази задника ми зад мен! Затова минавам под заслона.“
„Но по този начин даваш лесна тройка на противника“, напомня Чийкс.
Уестбрук обмисля в продължение на няколко секунди, „F**k it“.
След това отново влиза в игра.
* * *
Комптън Авеню е неразрушимо. Така трябва да бъде.
Има някаква красота в тази нащърбена асфалтова ивица. Ритъм. История. Тя носи тежко бреме. Познава множество болки.
Но не всяка болка е зла. Понякога тя върви заедно с някаква странна форма на надежда, която не може да разбереш ако не си от тук.
В края на краищата, това е родно място.
Това е мястото, от където идва Ръсел Уестбрук.
Момчето с високите скули и силно изразената челюст, което носи в себе си чудата смесица на неестествен гняв и плътно прилепнали облекла, познава този асфалт. Познава неговия ритъм, история и болка.
Неговата линия от слънчеви очила се продава в Barney’s. Забивките му, които превземат интернет пространството, стават все по-дръзки. Страстта му смущава и обърква. Мълниеносният му възход на паркета и мястото му в поп културата не бяха предвидени от никого. Дори и от него. Нито едно от тези неща не може да бъде точно обяснено.
„Никога не съм си мислил, че ще играя в НБА,“ казва Уестбрук. „Многото от хората, които в момента са в лигата, са били добри още на осемгодишна възраст. Аз не бях добър, докато не станах на 17.“
Всеки супергерой има история за произхода си. При всеки добър герой се очакват съпротива и трудности, до толкова, че да доведат до път на амбиция и решителност.
Всеки е от някъде. Това от къде си, е единственото нещо, което не може да промениш. Жизнено важна част от личностната ДНК, която е толкова неразрушима, колкото Комптън Авеню.
Опожарени сгради, магазини за алкохол със стоманени решетки и булеварди, вечно окъпани в синьо-червени мигащи светлини, не принизяват и не определят тези, който са произлезли от този вид дива пустош.
Понякога това е просто твоят дом.
„Беше трудно да стана човекът, който съм днес. Научих това, растейки в Лос Анджелис. Гордея се много с това от къде съм.“
Продължете надолу по Комптън Авеню и свийте в дясно по 41-ва улица, и ще стигнете до него: мястото, на което започва пътешествието.
* * *
The Son Also Rises
Беше 6:30 сутринта и Бен Хаулънд влезе в стария физкултурен салон на гимназия Лузингър в Лоундел, Калифорния. Старши треньорът на UCLA бе развълнуван, защото досега не бе виждал Уестбрук на живо. Играчите все още не бяха пристигнали и освен Хаулънд единствения друг човек в салона бе едно кокалесто момче, което метеше пода.
Уестбрук не бе сред високо оценените от колежанските програми гимназиални играчи. Определено не бе като любимите на Хаулънд McDonald’s All-Americans. Треньорът беше чул за неговата скорост. За ревностната му игра в защита. Би бил добра резерва на талантливия първокурсник Дерън Колисън, помисли си наставникът на UCLA.
Няколко минути по-късно треньорът на Лузингър, Реджи Морис, се срещна с Хаулънд. Двамата си размениха няколко реплики, като Морис увери колегата си, че ще хареса това, което ще види от Уестбрук.
„Къде е Ръсел?“, попита Хаулънд.
„Точно тук“, отговори Морис. „Развихрил се е с метлата.“
След като Уестбрук приключи с пода, той събра съотборниците си в съблекалнята. Всички се скупчиха заедно и той започна да ги надъхва сякаш залата е препълнена и им предстои мач. Уестбрук излезе на игрището, следван от съотборниците си в една линия, след което започна да организира тренировъчни упражнения за загрявка и поднасяния към коша.
„Първото ми запознанство с Ръсел Уестбрук бе в неговата роля на лидер“, казва Хаулънд. „Беше доста впечатляващо.“
Когато Хаулънд се завръща в кампуса, той отива при помощник треньора на UCLA, Кери Кийтинг, който изявява силно желание да привлече Уестбрук.
„Момчето не е пойнт гард“, казва Хаулънд.
„Никога не съм казвал, че е пойнт гард“, отговаря Кийтинг. „Просто казах, че наистина може да играе.“
Истината е, че и двамата не знаеха с какво разполагат. Но бяха наясно, че им харесва. Кийтинг беше наблюдавал Уестбрук в продължение на две години, което силно озадачаваше колегите му.
Друг помощник треньор на UCLA, Дони Даниълс, беше в групата на чудещите се докато не видя Уестбрук да играе за първи път в гимназиален турнир срещу местния враг, Уестчестър. Той стреля два airball-a, направи лоши решения, стана раздразнителен и форсираше действията. Беше такъв тип мач, който губеше стипендиите на ученици преди те още дори да са си помисляли за тях.
Даниълс си тръгна с една единствена мисъл: „Това момче може да играе.“
Неговата енергия, интензивност и състезателен дух влияеха върху почти всяко разиграване от срещата. Дължината и скоростта му помагаха да доминира в защита. Повечето му грешки бяха дошли при опитите да включи останалите в мача. Техниката му при стрелбата бе по-добра от очакваното. Хвърляше се на пода за спорни топки.
„Не съдиш за играч спрямо един лош мач“, казва Даниълс. „Лесно се виждаше огромния потенциал, който той притежава. Можеше да закара топката до коша когато си поиска. Но беше много суров, нешлифован.“
Кийтинг наблюдава мачове на Уестбрук шест пъти по време на последната му гимназиална година – максималният брой, разрешен по това време от NCAA. Той иска да е сигурен, че бащата на Уестбрук го вижда по време на мачовете, което не е трудно, тъй като е единственият скаут, който присъства на тях. Срещите са трудни за гледане и продължават множество мъчителни часове .
Кийтинг трябва да отговаря на въпросите защо иска да привлече 180-сантиметров гард, който не може да стреля.
„Той беше този дребосък, който играеше като чудовище, излязло от ада. Беше като побесняло куче.“
„Бесният“ стил на Уестбрук бе усъвършенстван и развит в голяма степен от неговия баща – професионален уличен баскетболист, който водеше сина си по физкултурни салони и спортни площадки из целия град, карайки го да стреля с отскок и да минава през различни тренировъчни упражнения, които той е изобретил.
„Те изпълняваха военни упражнения“, казва Джордан Хамилтън, също родом от Комптън и 26-ти пик от първия рунд на драфта през 2011. „Всичко беше въпрос на работна етика и дисциплина.“
Той го караше да прави лицеви опори, коремни преси, безкрайни спринтове и тренировки за бързина и ловкост в пясъчници. Беше изковал идеята в съзнанието на сина си, че трябва да работи за всичко, което някога ще получи.
„Работи повече от тях“, казваше баща му. „Работи повече от всички останали.“
Също така, Уестбрук не бе просто малък, той също беше слаб. Ако се обърнеше настрани щеше да изчезне. Беше невидим за повечето така или иначе.
Беше лесно да бъде пренебрегван. Да бъде поставян под съмнения. Да бъде отхвърлян. Баща му го научи да използва тази болка и гняв. Да мрази начина, по който това го кара да се чувства. Никога да не се предава. Той оформяше както играта му, така и начинът му на мислене. Бяха нужни усилията и на двамата за да съберат всички негативни емоции и да ги поставят директно пред разярения поглед на Уестбрук като непрестанен източник на мотивация.
„Никога не съм се притеснявал какво мислят другите за мен“, обяснява Уестбрук. “ Аз мисля по този начин. Просто съм такъв. Смятам, че ако правиш нещо, трябва да си горд с него.“
Семейството не разполага с много. Винаги са живели из стари апартаменти в съмнителни квартали. Майка му, Шанън, търси до изтощение дрехи на достъпни цени за синовете си.
„Майка ми ме обличаше“, споделя Уестбрук. „Избираше дрехите ми и се стараеше да изглеждам добре. Нямах много, но всичко което имах, беше купено от нея.“
Уестбрук се пробва и с американски футбол, но преди всичко иска баскетболна стипендия. Но средата, в която се намираш, често намира начин да променя плановете ти. Затова израсналия в Комптън баща, Уестбрук-старши, който на свое време има няколко спречквания със закона, взима превантивни мерки.
Като тийнейджър, Уестбрук прекарва огромна част от времето си вкъщи – родителите му правят всичко възможно, за да го държат далеч от улиците.
„По това време ходих в Уоишигтън, което бе доста лошо училище“, казва Уестбрук. „Баща ми не искаше да съм там, затова се преместих в Лузингър, което всъщност не беше много по-добро.“
Но в него се намира Морис, който е един от малкото хора, на които Уестбрук-старши позволява да участват в развитието на сина му.
Като новобранец, 177 сантиметра, носещ 47-ми номер обувки, Уестбрук става титуляр в гимназиалния отбор чак през трета си година. Никой от големите тренировъчни лагери или елитни AAU отбори не изпраща покани. Той избягва вестникарските изрезки за успехи на други играчи и проявява бегъл интерес към местния баскетбол.
„Не гледах към най-добрите играчи в града“, казва Уестбрук. „Честно казано, никога не обръщах внимание на това. Не бях голям фен на това да ходя по мачове или да следя как другите се представят; просто седях вкъщи и се опитвах да стоя далеч от неприятности.“
Кулминацията на цяло десетилетие тренировки и неочакван скок в ръста – изстрелва се с 12 сантиметра нагоре преди последната си година в гимназията – е чудовищен сезон със 25.1 точки, 8.7 борби и 3.1 откраднати топки средно на мач, с който попада в третия най-добър отбор на целия щат.
Упоритата настойчивост на Кийтинг и усилията да спечели доверието на семейството на Уестбрук щяха да се отплатят под формата на скрит талант със сериозен потенциал.
Но имаше един проблем.
Джордан Фармар държеше ключа към бъдещето на Уестбрук като играч на UCLA. Нямаше как това да бъде подминато. Единствения начин стипендия да бъде на разположение бе, ако Фармар реши да отиде при професионалистите. В противен случай усилията на Кийтинг щяха да се изпарят.
Хаулънд смяташе, че Фармар ще остане.
„Не мисля, че ще имаме нужда от Уестбрук“, казваше треньора.
Но Кийтинг знаеше, че Фармар е твърдо решен да се пусне в драфта на НБА. Той се изправяше лице в лице срещу Колисън по време на тренировка, за да покаже своята издръжливост и жилавост, и да докаже, че е алфа мъжкар.
Хаулънд и Кийтинг скочиха в BMW Серия 5 на помощник треньора – първата нова кола, която той някога е притежавал – и тръгнаха надолу по претоварения път №405, търсейки изхода за Хоторн. Съвсем скоро те правеха десен завои по Креншоу и откриха тристайния апартамент, който семейството наричаше дом, където Ръсел делеше една стая с брат си, Реймънд.
В хола имаше трофей и семейни снимки на стената.
Когато треньорите пристигнаха, Ръсел седна на дивана между родителите си, носейки къси панталони и джапанки. Беше опънал краката си напред. Ръцете му бяха свити в скута. Той почти не отрони и дума.
Докато Хаулънд обясняваше всичко, което училището може да предложи, Кийтинг имаше друга мисъл в главата си.
„Не можех да повярвам колко големи са ръцете и краката му“, казва той. „Това хлапе щеше да порасне още повече!“
Уестбрук не бе всестранно известен, но не бе и изцяло непознат. Към него имаше сериозен интерес от колежа на Аризона Стейт, където той бе направил официално посещение на техния кампус. В денят след визитата му там, Фармар обаяви, че ще участва в драфта.
Уестбрук отиде директно в UCLA и подписа писмото си за кандидатсване.
* * *
Играчите бяха разделени по трима в отбор. ЛеБрон Джеймс, Кармело Антъни и Кевин Дюрант бяха от лявата страна на игрището. Уестбрук, Стефън Къри и Крис Пол бяха на отсрещната.
Почти целият баскетболен свят се бе изсипал в тренировъчния салон в кампуса на UNLV за задължителния тридневен минилагер на националния отбор на САЩ през август.
Джон Калипари седеше на страничната линия с широка усмивка, между двата си най-скорошни играча, избрани под №1 – Джон Уол и Антъни Дейвис.
Блейк Грифин бе на другия кош, тренирайки стрелбата си от средна дистанция от дрибъл. Колежанския му треньор, Джеф Капел, вземаше борбите и му подаваше топката.
Старши треньорът Майк Кжижевски обикаляше от една локация на друга, спирайки да поговори с различни баскетболни шефове и да им каже по някоя друга окуражаваща дума.
Тричленните мегаотбори бяха заети в разгорещена тренировка за стрелба, чиято интензивност се покачваше с всяка фаза. Частта, включваща catch-and-shoot стрелба от тройката от ъгъла на игрището нямаше нужда от коментар, тъй като Къри не пропусна нито един изстрел.
Един дрибъл за стрелба от triple-threat позиция беше лесна работа, имайки предвид, че Мело и Кей Ди я владееха до съвършенство. Двамата спечелиха лесно.
След това дойде ред на изстрелите със завъртане с гръб към коша след получаване на входящ пас от съотборник. Този на Дюрант попадна чисто в мрежата. Последва стрелба с висока дъгообразна парабола от CP3. Двата отбора вървяха напред-назад, разменяйки си закачливи реплики, които допълнително вдигаха напрежението. ЛеБрон издаваше звукови ефекти всеки път, когато изстрелът на Мело намираше целта.
Дойде ред на Уестбрук. Той получи паса. Стегна се с гръб към коша. Новоназначеният асистент на Тъндър, Монти Уилямс, имаше задачата да играе ролята на защитник във въпросното упражнение. Уестбрук удари Уилямс с лакът, завъртя се около опорния си крак и заби рамо в тялото на миналия зенита си помощник треньор на националния отбор.
Уилямс отстъпи назад и отправи прострелен поглед към Уестбрук.
Точно предишния ден, в друго упражнение двамата имаха сходен сблъсък, като Уилямс припомни на Уестбрук, че тренировъчният лагер не включва контакт между играчите. Но с правата за хвалене заложени на карта, Уестбрук не се интересуваше.
„Не ми пука“, отговори той. „Продължаваме. Хайде.“
* * *
The Blizzard of Westwood
Уестбрук винаги имаше тесен кръг на хората около себе си, но нямаше никакви проблеми с това да се сприятелява в UCLA.
Той беше едва на 17 когато стъпи на кампуса в Уестуд и беше нетърпелив да научи нещо различно извън границите на южен Лос Анджелис.
През лятото преди новобранския му сезон, неговият встъпителен период бе облекчен, когато той се запозна с друго колежанско баскетболно попълнение под името Нина Ърл . Тя бе израснала на около 40 мили разстояние в Помона. Споделяше неговата състезателна страст, но сякаш успяваше да го уравновесява.
Нейният Уестбрукоподобен доклад, изготвен от скаутите, намиращ се на уеб сайта на UCLA, гласеше: „една от най-бързите състезателки на игрището; превъзхожда в транзиция.“
„Отивах при Ръсел и му казвах колко сладка двойка са“, сеща се Хаулънд. „Те бяха красиви заедно и просто се влюбиха.“
Уестбрук рядко прекарваше време в стаята си в общежитието, избирайки вместо това да попие от всеки един аспект на колежанския живот, когато не беше на тренировка или на лекции.
Той ходеше на състезанията по лека атлетика, мачовете по софтбол и, разбира се, почти никога не пропускаше среща на женския баскетболен отбор. Гледането на футболните мачове на „Мечките“ заедно със съотборници беше задължително.
„Той правеше всичко“, казва Хаулънд. „Беше може би най-популярния човек в кампуса.“
Уестбрук гравитираше към хора, които бяха различни от него.
Той стана близък с Люк Ришар Мба а Муте. Да, Люк беше по-голям и имаше кола, с която правеше редовни преходи от De Neve Drive до общежитията в Saxon Suites, за да вземе Ръсел за тренировка. Но истинската връзка бе тази, че чрез лекото крило от Камерун можеше да се докосне до различна култура. Той запали Уестбрук по различни африкански хип-хоп изпълнители – първокурсникът свали няколко песни – и го запозна с пикантната камерунска кухня.
Уестбрук разпитваше съквартирантът на Мба а Муте, центърът Алфред Абоя, за неговите собствени преживявания, израствайки в Яунде, столицата на Камерун. Той окуражаваше амбициите на Абоя един ден да стане президент на собствената си страна.
В първата си година, когато отборът беше на път, Уестбрук споделяше една стая с третокурсника Арън Афлало – също израснал в Лос Анджелис и водещия реализатор на „Мечките“, които достигнаха до Финалната четворка през 2007.
„Той просто беше спокойно момче“, споделя Афлало. „Винаги беше отпуснат и обичаше да говори. Изглеждаше като съвсем обикновен човек. Спомням си, че двамата се смеехме много заедно. Разбирахме се много добре. Не знам защо ни бяха сложили в една стая, но той беше чудесен съквартирант.“
Уестбрук се отдаде на следването си и погълна изцяло класа за Популярна американска култура, като се ровеше до безкрай в учебниците и се възползваше от приемните часове на учителите.
„Той беше скромен и приветлив, не се перчеше“, казва неговият професор, Д-р Мери Корей. „Имаше истинско интелектуално любопитство.“
Той си правеше селфита с групи от китайски студенти, които посещаваха часовете, или си говореше с осемдесетгодишни утвърдени стипендианти, които продължаваха образованието си.
В опит да опознае по-добре играчите си, Даниълс често им задаваше различни въпроси на случайни тематики.
„Кой е любимият ти играч?“, той попита Уестбрук един ден след тренировка.
„Пау Гасол“, отговори Уестбрук. „Просто ми харесва играта му.“
Отговорът все още изумява Даниълс, предвид всички атрактивни и ярки играчи, които Уестбрук можеше да избере; но го разбира.
„С неговите познания и признателност към играта, това не трябва да бъде изненада“, казва Даниълс. „Ръсел винаги ще е е различен и ще избере неочакваното.“
„Не можеше да го причислиш към някаква група или да му поставиш етикет“, споделя Даниълс.“Той се интересуваше от всичко. Но това не беше заради UCLA; тази любознателност вече беше вътре в него.“
Уестууд беше щастие.
Но през първите две седмици на баскетболното игрище, Уестбрук беше изгубен.
„Той не знаеше какво се случва“, спомня си Кийтинг.
„Бях много строг с него“, казва Хаулънд. „Притисках го до лимита и може би на няколко пъти прекрачих границата.“
По време на тренировъчно упражнение, Уестбрук трябваше да се върне в собствената си половина след стрелба към коша и да играе ролята на защитна преграда за своя отбор. Вместо това той скачаше за борби в нападение след всеки един изстрел. Разочарованието на Хаулънд растеше неимоверно и той го изгони от игрището. Уестбрук измърмори нещо под носа си и хвърли добре познатия намръщен поглед.
С течение на дните Кийтинг започна да гледа Уестбрук, следейки внимателно езика на тялото му, тона на гласа му и как той реагира на всичко и всички.
Тогава го озари прозрението.
„Слушай какво казва той, а не как го казва“, Кийтинг каза на Хаулънд.
Беше все едно са разгадали първия ключ към сложен пъзел. Уестбрук стана по-лесен за учене и започна да навлиза бързо в колежанската игра.
Но Хаулънд имаше доверие на стабилното дуо от Арън Афлало и Колисън, което процъфтяваше в отборно-ориентираната система и беше надеждно в заключителните моменти. Те просто не можеха да накарат Уестбрук да забави скоростта си на игра. Отборът не можеше да поддържа темпото му, което караше съставите, в които той попада, да се чувстват несвързани.
„Той се движеше с бясна скорост“, спомня си Хаулънд. „Това беше единствената скорост, която той притежава.“
Уестбрук се озова в ситуация, играейки едва девет минути средно на мач и завърши сезона с незначителни статистики от 3.4 точки, 0.8 борби и 0.7 асистенции.
Но лятото между първата и втората му година щеше да се окаже като един от най-значителните периоди на неговото баскетболно развитие. Той се събуждаше в 6 всяка сутрин и се отправяше към залата за да упражнява стрелбата си, след което следваше интензивна сесия за вдигане на тежести.
След лекциите през лятото, Уестбрук се насочваше към мъжкия физкултурен салон в кампуса за импровизирани мачове срещу кои да е професионалисти, които бяха в града. Уестбрук тества своите умения срещу имена като Коби Брайънт, Кевин Гарнет и Кармело Антъни. Малцина, ако имаше такива, от професионалните играчи можеха да се съревновават с неговата скорост и атлетичност.
„Никой не искаше да пази Ръс“, казва Мба а Муте.
Треньорите нямаха право да наблюдават летните тренировки, но Хаулънд попадаше на бивши възпитаници на UCLA като Барън Дейвис и Ърл Уотсън, които не спираха да говорят за интензивността и енергията на Уестбрук.
„Те просто идваха при мен и казваха – Уау“, спомня си Хаулънд. „Той просто скочи на друго ниво през това лято.“
Като твърд титуляр през втората си година, Уестбрук играеше с по-голям контрол. Срещу Мичиган Стейт игра 40 минути със само един търноувър. Можеше да намери изстрел за себе си по всяко време. Научи се да играе заедно с Дарън Колисън. Можеше да пази агресивно в защита без да фаулира и бе обявен за най-добър защитник на годината в Pac-10 .
След края на сезона Уестбрук посети офиса на Хаулънд. Искаше да се пусне в драфта. Хаулънд нямаше подобно желание. Той си мислеше, че Колисън си тръгва и се надяваше Уестбрук да се превърне в добре балансиран титулярен пойнт гард като третокурсник. Очакваше се да бъде избран около и след №20 спрямо предварителните драфтове и Хаулънд си мислеше, че с повече развитие на уменията, той може да бъде топ три пик.
Също така се беше привързал към Уестбрук, който бе сърцето и душата на програмата.
„Мечтаеш си да тренираш човек като него“, казва Хаулънд. „Той беше невероятен лидер. Беше толкова позитивен. Той обгръщаше всички останали. Личността му беше толкова позитивно настроена, че изненадваше всички. От него винаги се носеше оптимизъм. Беше извън класациите във всички личностни тестове. Наистина ми липсва много.“
* * *
Sound and Fury
Тренировката на Сиатъл СуперСоникс беше завършила преди около 20 минути. Титулярният пойнт гард Ърл Уотсън се качи до офиса на старши треньора. Пи Джей Карлесимо се подготвяше да гледа записи от мачовете на следващия опонент на Соникс и да отговори на телефонните обаждания, които бе пропуснал по време на тренировката.
Уотсън почука на вратата и влезе.
„Трябва да видиш това хлапе“, каза му Уотсън, „Той е най-добрият играч, който имат.“
Уестбрук бе на техните радари, но отборът се оглеждаше на пазара за висок играч – тежко крило или център. Също така Соникс не бяха удивени от статистиките му по време на престоя в UCLA.
„Но Ърл не спираше да говори“, казва Карлесимо. „Обясняваше ни как Уестбрук е най-доброто нещо от колежанската програма. Беше го превърнал в своя мисия да ни убеди и говореше с такава страст, че ние започнахме да гледаме по-сериозно към него.“
След като Уестбрук обяви, че ще участва в драфта, той започна да тренира редовно с Роб МакКланаган. Уестбрук пристигаше всеки ден в гимназия Санта Моника за високо интензивна, 90-минутна тренировъчна сесия в горещия физкултурен салон, намиращ се на три пресечки от океана.
Той обичаше занемарените зали. Скърцането на пода, изкривените рингове и пръстовите отпечатъци, оставени по таблото, придаваха някакъв характерен чар на тренировките.
Целта на почти всеки треньор, който беше работил с Уестбрук, бе една: намали скоростта.
„Той бе такъв изумителен атлет, че не знаеше как да играе бавно“, казва МакКланаган, пойнт гард в Syracuse в периода 1998-2001. „Трябваше да се научи да играе с различни темпове, което всъщност щеше да го направи по-труден за пазене.“
МакКланаган му обясни, че най-добрите играчи в света – Коби, Дирк, ЛеБрон – играят бавно. С други думи, те контролират темпото за да се справят със защитника си, след което използват уменията си за да получат желаните от тях изстрели.
„В тази лига за да си бавен трябва да си бърз“, казва МакКланаган. „Предпочитам да трябва да науча някой да играе бавно, от колкото да го уча как да играе по-бързо.“
В началото Уестбрук подканваше МакКланаган да идват в залата всеки ден – по същия начин, както неговият 12-годишен аз молеше баща си да тренират в Деня на благодарността. „Искаше да работи седем дни в седмицата“, казва МакКланаган.
За да усъвършенства pull-up стрелбата му, МакКланаган караше Уестбрук да започне от дадена точка и да дриблира с пълна скорост към срещуположната страна на игрището, рязко да спре и да стреля, скачайки право нагоре. Именуваха въпросната зона за стрелба „the kill spot„. Друго упражнение включваше препускане по дължината на терена от едната фал линия до другата, където той отново трябваше да спре и да стреля.
Соникс имаха четвъртия пик в драфта и планираха да повикат около 20 играча за тренировки преди да направят избора си. Центърът на Станфорд, Брук Лопез, беше в полезрението им. Генералният мениджър Сам Прести харесваше много атлетичността на Уестбрук, но не беше убеден, че ще може да играе редом до Дюрант. А и отборът отчаяно се нуждаеше от висок играч, който да стабилизира защитата им.
В навечерието на драфта Карлесимо даде своя глас: Лопез.
„Просто няма толкова опитни центрове, които да се появяват често“, казва Карлесимо.
След като наблюдава тренировка рано сутринта в Санта Моника, в която Уестбрук идва 45 минути по-рано от GM-a, Прести знаеше, че е намерил своя човек.
Хаулънд беше там в нощта, в която Уестбрук бе избран под №4. Той все още пази шапката на СуперСоникс, която гардът от Лузингър му даде в онази вечер.
На втори юли, Карлесимо изведе съпругата си на вечеря по повод десетгодишнината от сватбата им когато телефонът иззвъня тъкмо с пристигането на предястията. Беше Прести, който каза на треньора, че сделката е преминала успешно и пътят за отбора е разчистен да се премести в Оклахома Сити. Трябваше да са в ОКС на следващия ден, за да гледат за ново тренировъчно съоръжение и да започнат подготовка за реновацията му. Карлесимо бе планирал да прекара лятото, работейки с Уестбрук, но така и не получи шанса. Той не бе в състояние да компенсира загубеното време и в течение на сезона.
След домакинска загуба с 25 точки от Хорнетс, Прести влезе в офиса на Карлесимо и му каза, че ще бъде освободен. Отборът с баланс 1-12 вече не беше негов. Играчите разбраха, когато помощник треньора Скот Брукс се качи в отборния самолет и оповести на групата, че той поема тима.
Вече зависеше от Брукс да продължи с предизвикателната задача по формирането на Уестбрук и огромния му потенциал. Най-големият му помощник бе дългогодишният асистент Рекс Каламиан, който се присъедини към щаба година по-късно.
„Не можеш да изградиш доверие за седмица, месец или дори година“, казва Каламиан. „Нещата не работят по този начин. Трябва да му позволиш да види, че ти може да му предложиш нещо, което да му помогне, независимо дали става дума за развитие на уменията или ценна информация по време на протичането на даден мач. Когато той пробва неща, който аз съм предложил и те работят, доверието започва да се гради. Тогава той започва да ти вярва.“
След няколко години заедно, Уестбрук стана възприемчив към тренирането на Каламиан до такава степен, че той беше човекът, който му даваше съвети по време на решителни игрови ситуации, в които Тъндър скъсяваха офанзивния си арсенал до три или четири комбинации.
Каламиан бъркаше в джоба на сакото си и изваждаше карта с индекси с отработените отигравания, които Уестбрук можеше да избере в зависимост от ситуацията и противника.
„Той минаваше през списъка и казваше „да“ или „не““, споделя Каламиан. „Това е другата страна на доверието. Ние му позволявахме той да направи избор.“
Вече няма как да бъде игнориран и пренебрегван. Хлапето, което някога не можеше да бъде забелязано от средняшките колежи е потенциален MVP кандидат с четири участия в Мача на звездите, реализаторска титла и златен медал от Олимпийските игри.
Каламиан обобщава: „Какво друго трябва да направи Ръсел Уестбрук, за да се докаже пред тези, които все още се съмняват в него?“
* * *
Обратно към тренировъчния мач на Белия и Синия отбор, следващия кош печели. В момента на объркване Ибака се загубва след заслон и оставя Стийв Новак свободен. Новобранецът Камерън Пейн мята топката към Новак и той вкарва победна тройка със звука на сирената.
„Man, f**k„, изкрещява Уестбрук. „That’s bulls**t.
Той отправя смъртоносен поглед към Ибака.
Резервите притичват на игрището, крещейки диво и обграждат Новак.
Уестбрук гневно се отправя към пейката. Сяда на най-отдалеченото място. Близко до него може да усетиш топлината, която се излъчва от изваяното му тяло.
Той се взира напред. Той кипи. Точно сега трябва да бъде сам. За негово добро както и за всички останали. Ръцете му си почиват в скута, юмруците му са свити.
Кевин Дюрант минава и моментално поставя ръката си върху тила му.
„Страхотна игра, Zero“, казва той, преди да си тръгне.
Няколко играча минават с окуражаващи думи и се протягат към свитите юмруци в скута му. Това е превантивен ход, за да избегнат Уестбрук да ги види, че са го оставили „да виси“. Децата се обръщат към него по фамилия, молейки го за ярко-оранжевите кецове.
Новият треньор, Били Донован, вижда звездния си играч и се приближава внимателно.
„Мисля, че направи великолепен пас в предпоследното нападение“, казва Донован. „Страхотно отиграване.“
Уестбрук не трепва. Взира се право напред. Нищо. Донован е леко объркан. „Добра работа“, казва той, потупвайки отново Уестбрук по рамото преди бавно да отстъпи назад. Уестбрук продължава да гледа напред. Не забелязва никой, който се приближава.
Това е неговият начин. Донован спира за миг, след което неловко се обръща.
„Не ме интересува, какво мислят останалите за мен“, казва Уестбрук. „И никога няма да ме интересува.“
Единственото нещо, което не може да промениш за себе си, е от къде си.
И не може да промениш неразрушимия Ръсел Уестбрук.
Гледал съм негови интервюта, крясъци и псувни по съотборници и съм си изградил твърдо мнение (нямам предвид чисто баскетболните му качества) – тъп, доста неграмотен и отвратителен съотборник.