Хора, това е толкова болезнено. Болезнено е като казвате, че не е трябвало да го правя.
Просто обърнете внимание как се промъквам сред купа от играчи, за да получа топката. Изоставаме с две точки в резултата и имаме точно две секунди до края на редовното време. Комбинацията е изписана на челото ми. Ще загърбя персоналния си пазач някъде около тройката. Ще получа топката. Ще направя залъгващо движение, все едно че подавам към Си Пи 3. Ще се освободя на тройката посредством леко изнесен назад подскок.
Док винаги повтаря, че когато мачът е на ръба топката трябва да бъде в ръцете на някой от основните играч.
Дали умишлено насочих топката към предната част на ринга, за да отскочи високо и да заприлича на злощастна тухла преди да намери обръча? Вие ми кажете.
Все още не мога да проумея, защо всички толкова се изненадаха тогава.
Болезнено е.
В интерес на истината, този изстрел бе доста важен за мен. Обичам ли да забивам и да завършвам около коша? Разбира се и обичам да го правя защото се харесва на децата. Но ако трябва да съм честен нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от реализирането на стрелба с отскок. От както пристигнах в лигата, хората непрекъснато ми повтарят, че не мога да стрелям. Дори помня, когато ме избираха в драфта, Скип Байлес прогнозира, че най-доброто което може да стане от мен е: „бледо копие на Денис Родман“.
Сбъркал си Скип. Не съм бил и на половината от Денис Родман?
Добре де, признавам че до известна степен критиките са оправдани. През първите си няколко години в лигата, разчитах изцяло на атлетизма си, а и реално лигата ме принуждаваше да го правя. Проблема при този стил на игра е, че те изцежда много бързо и буквално падаш на земята някъде към Февруари. В новобранския си сезон имах случай, в който при една от визитите ни към края на сезона не успях да се изправя от леглото. Представете си какво е било състоянието ми, след като в ума ми се появи мисълта: Мога ли въобще да ходя в този момент?
Така че хейтъри, оказахте се прави. И съответно вие се превърнахте в основната ми мотивация. Имах нужда да подобря стрелбата си от средно разстояние.
Ако се върнем две години назад, дори преди година, едва ли бих се нагърбил с подобна стрелба в края на редовното време. Не притежавах нужната увереност за това. Попадал съм на материали, анализиращи промяната на стрелбата ми през тази година. Не е толкова просто, колкото си мислите. Всъщност, работя усилено върху стрелбата си от три години насам. Когата мускула е привикнал към определено движение при композицията на стрелбата, са необходими години, за да се постигне положителна корекция.
Заедно с треньора ми Боб Тейт, съм направил повече от 250 000 стрелби през последните три години, с цел да препрограмирам мускулната си памет. Това прави по около 300 стрелби от средно разстояние на ден. Боб обича често да повтаря: „Как се гради замък? Тухла по тухла по тухла“. Нещо подобно на Apple както пускат на пазара различните версии на iPhone. Работихме изключително усърдно през годините, за да успея да прибвая нови аспекти към стрелбата си.
Едно от нещата, които най-трудно промених бе моментът, в който изстрелвах топката. Идеята беше, че топката трябва да се отдели от ръката ми, когато съм във върховата точка на отскока си, а не когато вече започвам да падам. Това е особено трудно, когато срещу тебе има играчи от типа на Антъни Дейвис или Тайсън Чандлър. За да придобиете по-добра визия, ще обобщя че всеки средно-статистически НБА играч, включително и високите играчи, ще вкара 80% от стрелбите си на тренировка. Когато пред теб стои играч от ранга на Чандлър нещата стоят съвсем различно. Опциите пред теб са малко. Или трябва да отскочиш странно назад или трябва да шутираш стрелбата максимално високо. Изпитвах огромни затруднения в началото, когато започвахме да работим върху това. Всеки път щом стрелях имах чувството, че ще прехвъря коша.
Другото нещо, което погрешно правех бе прекаленото издърпване на топката към главата ми. Нямам никаква представа това от къде се беше появило. Оформяш стрелбата си като дете и с течение на годините придобиваш вредни навици. Като ученик и после в колежа, постоянно висях в трапеца и реално не съм имал възможност да работя кой знае колко върху стрелбата си с отскок.
Третото нещо беше, че не обичах много много да скачам вертикално нагоре. Четвъртото и последно нещо беше, че не достигах нужната височина при отскока, за да осигуря подходяща парабола на стрелбата си.
Обичам Боб, но след толкова много работа заедно, понякога като заспивам вечерно време в учшите ми се промъкват думите: „събери краката си и завърши максимално високо“. Когат тренирам Боб дори не поглежда към коша да види дали стрелбите ми влизат. Просто седи до мен и наблюдава композицията на стрелбата ми.
Обичам те Боб.
Независимо от тренировките, особено важна част за успеха е и менталната нагласа. Стремя се винаги да се възползвам от лесните позиции, които ми предоставя противниковата защита. Това е най-важното. Не е нужно да доказваш каквото и да било. Важно е да накараш противниковата защита да те уважава във всяка една точка на полето.
Вероятно постоянно чувате фрази от рода на „един кой си трябва да оправи стрелбата си, друг да подобри защитата си и пр.“, но това което убягва на повечето хора е че когато играеш не елитно ниво са ти необходими стотици часове работа, за да направиш минимално подобрение. Питате защо?
Защото в същото време докато един играч работи за подобряване на играта си в атака, неговия съперник работи върху подобряване на защитата си. Докато аз съм с Боб Тайт и тренирам стрелбата си с отскок, Тайсън Чандлър също е в залата и тренира защитата срещу още по-трудни за пазене стрелби.
В повечето случаи хората виждат само крайния резултат, без да се замислят колко труд се крие зад него. В този ред на мисли, когато хората кажат „еди кой си е звяр“, то по-правилно е да кажат „еди кой си тренира като звяр“.
Онази вечер след като вкарах тройката със сирената се прибрах у дома и не можах да заспя до късно вечерта. Странното бе, че в главата ми освен кадри от ситуацията с успешната стрелба се въртяха и други спомени. Не чак толкова приятни. Става въпрос за нещо, което се случи преди три години в Оукланд.
Болезнено.
Въпреки всичкия положен труд в залата и всички подобрения, които бях добавил към стрелбата си, най-голямото предизвикателство се оказа на ментална основа. Най-труднат задача се оказа да се науча да гледам колкото се може по-малко назад и да забравям, колкото се може по-бързо пропуснатите изстрели. Дори и когато стрелбата ти удари страничния ръб на таблото, трябва да вярваш че следващата ти стрелба ще е успешна. Има един цитат, който най-добре описва менталната нагласа, с която трябва да подхождаш ако искаш да си успешен в тази лига:
„Успехът не е окончателен. Провалът не е фатален. От значение е единствено дали ще имаш куража да продължиш“
Тухла по тухла..
Блейк Грифин
