Какво ли минава през главата на Стив Кър, представяйки си, че вместо да бъде треньор на тима-победител в НБА този сезон,той можеше да се намира в Ню Йорк, начело на подобието на баскетболен отбор в лицето на Никс? Още повече, с вързани ръце, принуден да използва архаично нападение, зададено от самия „зен мастър“ – Фил Джаксън, което е печелило точно в два случая в историята на лигата – с Джордан и Пипън, и с Шак и Коби.
Но това е тема на друг разговор. Нека се върнем към шампионите на деня – Голдън Стейт. Уориърс успяха да се справят убедително с Кливланд в мач №6, но закъснелия принос на Джей Ар Смит в серията леко смекчи крайния резултат. Къри и компания вдигнаха трофея „Лари О’Брайън“, а Андре Игуадала бе избран за най-полезен играч на финалите. Оказа се, че твърде много хора имат проблем с тези две неща.
Уориърс имаха късмет, противниците им имаха контузени играчи и т.н. – аргументи, които могат да се изтъкнат за абсолютно всеки един отбор, печелил титлата от както НБА съществува. Може би в някоя паралелна вселена Кайри Ървинг и Кевин Лъв са здрави и серията все още продължава. Може би Кавс са спечелили убедително. А може би са загубили още по-бързо, просто защото тимът на Уориърс е твърде добър. Възможно е дори нито един от двата тима да не стигне до финалите, тъй като пътят на Кавс до тях също не бе осеян с каквито и да е препятствия.
Какво щеше да се случи ако Сърдж Ибака бе здрав във финалите на западната конференция срещу Сан Антонио миналия сезон? А ако Рей Алън бе пропуснал тройката в мач №6 от финалите през 2013? Щяха ли Хийт да излязат като шампиони на изток ако Дерик Роуз бе здрав през 2012? Може да продължаваме така до безкрай, с цел да омаловажим постигнатото от отбора или играча, който не ни е симпатичен, вместо да отдадем заслуженото, било то дори с едно малко и тихо „Браво!“.
Тук идва и мястото на напредналите статистики. Както може да се види по-долу „воините“ се нареждат на трето място за всички времена по Net Rating от редовния сезон и плейофите. Уориърс заемат третото място в този списък като пред тях са отборите на Чикаго Булс от сезон 1995/96 и … Чикаго Булс от сезон 1996/97. Също така може да се види, че Уориърс са също на трета позиция по общ брой победи и загуби от редовния сезон и плейофите, отново зад двата легендарни тима на „биковете“.
Факт е, че противниците на Голдън Стейт изпитваха проблеми с контузени играчи, но това не е тяхна вина. Факт е, че Уориърс статистически се нареждат като един от най-добрите отбори в историята на НБА. Факт е, че Уориърс спечелиха 67 мача през редовния сезон и то в западната конференция – нещо, което едва десет отбора са правили някога в лигата.
* * *
Стигаме и до въпросната награда за МВП на финалите. В историята на трите най-големи американски спорта (американски футбол, баскетбол и бейзбол) е имало по един единствен случай, в който състезател от губещия тим е спечелил приза за най-полезен играч. Всички те датират преди 1971. В случая с НБА носителят на наградата е Джери Уест – легенда на Лейкърс, който в момента е консултант в организацията на Голдън Стейт и частичен собственик. Уест печели МВП на финалите, тъй като имащите право на вот представители на медиите (тогава седем на брой) пускат своите гласове преди началото на мач №7. Бостън побеждават Лейкърс в Лос Анджелис, което става първия случай, в който тим печели решаващата среща като гост. Също така е и първия и единствен случай, в който играч от губещия тим е избран за МВП на финалите.
През 2015 единадесет на брой избрани представители на медиите имат право на глас за най-полезен играч на финалите. Това са и техните гласове:
Четирима са гласували за Леброн Джеймс, седем – за Андре Игуадала. Интересното в случая е, че представителя на местната медия в Охайо – Джейсън Лойд (Akron Beacon Journal) е дал своя глас за Игуадала.
Няма спор, че Леброн Джеймс е най-добрият играч на планетата. Той направи феноменална серия от гледна точка на статистически показатели и не чак толкова впечатляваща от към ефективност. Това е напълно разбираемо, тъй като цялото нападение на Кливланд минаваше през него. Изключителния товар, който бе положен на раменете му доведе до физическо изтощение, което пък бе причина за ниската ефективност. Джеймс също не бе и на познатото ниво в защита, тъй като трябваше да пести всеки свой дъх за да измисли нещо в атака. Има ли виновник за това и само контузиите ли са причината за „грозният“ стил на игра, който Кавс трябваше да практикуват за да имат теоретичен шанс в серията? Трябва ли да се насочи поглед към ръководството и привличането на множество ветерани в лицето на Майк Милър, Джеймс Джоунс, Шон Мериън и Кендрик Пъркинс, повечето от които не видяха дори една игрова минута по време на финалите? Могат ли да бъдат обвинявани останалите състезатели на тима за липсата им на готовност и принос, когато нападението в рамките на 46 минути се гради изцяло и единствено на един играч, и когато той седне на пейката те не знаят какво да правят? Не трябва ли да има по-добри треньорски решения?
Мнозина са тези, които питат защо Леброн не бе избран за МВП на финалите. Никой обаче не зададе въпроса как Стеф Къри не е получил дори един глас. Що се отнася до избора на Андре Игуадала – мисля, че е логичен и напълно заслужен. Той успя да неутрализира до голяма степен Леброн в защита и в същото време се възползва от всяка една ситуация, предоставена му в нападение. Включването на Игуадала в стартовата петица за мач №4 промени хода на серията.
Някои медии зад океана направиха аналогия със ситуацията на Леброн Джеймс с тази на Ръсел Уестбрук през редовния сезон. Гардът на Оклахома близо месец и половина записваше чудовищни показатели в отсъствието на останалите ключови играчи от тима, но не успя да класира Тъндър за плейофите и съответно не бе възнаграден. Защо това да е по-различно във финала за губещия тим?
* * *
Нека обаче погледнем към това, което Уориърс успяха да изградят с времето. Това не е явление, получено в рамките на последния сезон, а многогодишен процес на работа, който след доста дълъг период даде своите плодове.
Отбор от хибридни играчи, всеки със способността да стреля от дистанция, да защитава няколко позиции, с плеймейкърски качества и липса на егозиъм. Така нареченият small-ball стил ,който е на път да революционизира лигата и който мнозина други организации ще се опитат да повторят – неуспешно.
Ядрото на тима на Голдън Стейт се състои от играчи, които са избрани в драфта от „воините“, като голяма част от тях отнасят какви ли не критики. Дреймонд Грийн няма място в лигата според мнозина специалисти. Стеф Къри е „стъклен“ и едва ли ще изкара повече от няколко сезона. Клей Томпсън е нищо повече от един spot-up стрелец над средното ниво. И още, и още.
Именно тези критики най-вероятно са причината колективния дух в редиците на Голдън Стейт да е на изключително високо ниво. Играчи, които са били титуляри през целия си живот, решават да седнат на пейката в името на общото благо. Защото е правилното решение, без значение какви последици ще има това върху тях. Целта е една – титлата.
Последното парче от пъзела бе добавено през миналото лято – Стив Кър. След три титли с Чикаго и две със Сан Антонио като играч, Кър е наясно с жертвите и отдадеността, които се изискват за да се стигне до върха. Кър е достатъчно умен, за да се обгради с възможно най-добрите помощник-треньори, защото знае, че това е неговия първи сезон на кормилото на отбор и има твърде много неща, които едва ли някога ще научи сам. Той обаче бързо печели доверието на играчите – нещо, което не се наблюдаваше сред състезателите на Кливланд.
Кредит трябва да се отдаде и на собственика на тима – Джо Лейкъб, който имаше куража да извърши треньорска промяна, заменяйки Марк Джаксън с Кър. Да, Джаксън не се разбираше с голяма част от отбора, но бе защитаван до смърт от лицето на организацията – Къри. Също така бе извел Уориърс и до първите им участия в плейофите от доста време насам. Цифрите обаче показваха, че Джаксън не извлича максимума от потенциала, с който той разполага, и решението за поемане в друга посока бе взето.
Дали Уориърс са достоен шампион или не може всеки сам за себе си да прецени. Някои дори ги обвиняват, че играят скучен баскетбол, който не представлява нищо по различно от замеряне на коша от тройката. Тимът на Сан Антонио също бе обвиняван в „скучния“ си стил на игра в последното десетилетие. Резултатите обаче са на лице и все повече отбори се стремят да копират този стил. Тепърва предстои да видим дали „воините“ са способни да продължат и за в бъдеще показаното през настоящата кампания. В момента обаче те са шампионите и си остават такива, докато някой не ги свали от първото място.
