Моментът, в който започнах да осъзнавам, че той е най-добрият, бе по време на пред-сезонната подготовка. Имахме мач срещу Уизардс и Коби си счупи китката на ръката, с която стреля (дясната).
Той беше човекът, който винаги пръв пристигаше на тренировките на отбора – поне час и половина преди другите, а това адски много ме вбесяваше, защото исках аз да съм пръв в залата – точно, както винаги съм бил на тренировките в гимназията и колежа.
Да не говорим, че аз живеех на 10 минути от мястото където тренирахме, а Коби бе на поне половин час разстояние от нея.
Срамувам се от факта, че когато разбрах за контузията на Коби, аз се зарадвах, защото знаех, че няма да има начин да видя №8 в залата преди мен, като не беше ясно дали изобщо Коби щеше да се появи вече на тренировъчните занимания.
На другия ден, крачейки по коридорите на спортното съоръжение, бях пресрещнат от звука на тупкаща се по паркета топка. Замръзнах на едно място, а по цялото тяло ме побиха тръпки.
– „Не, не може да бъде!“
Коби вече беше там. Облечен в спортен екип от горе до долу. Дясната му ръка беше обвита с шина, а той дриблираше и стреляше с лявата.
– Джон Селестант (избран от ЛА Лейкърс в Драфт 1999 под №30)
