В пети и шести клас, обичахме да ходим на кошовете в училището „Джон Адамс“ или Хънт Парк за да играем баскет по двойки.
Ходихме там, защото не ни познаваха добре и имахме възможност да играем на вързано. Нещо, в което до такава степен се бяхме специализирали, че чак го бяхме превърнали в изкуство. Бяхме най-добрите „измамници“ в Ривърсайд, Калифорния.
Каква беше схемата:
Казвах на Шерил да се скрие в храстите и отивах при някой по-голям от, за да уредя игра по двойки: – „Искате ли да поиграем малко баскетбол? Аз съм сам, освен ако не се притеснявате нещо от сестра ми…“
След това приканвах Шерил да дойде, а тя пристигаше все едно за първи път вижда баскетболна топка. Обикновено, след нейното идване, в погледите на противниците ни се четеше: „О Боже, това ще е фасулска работа“
Играеше се до 10 точки, като почти винаги започвахме игрите на вързано за по 10 долара. Оставяхме противниците ни да поведат с 0-5 и удвоявахме залога. След това се захващахме за работа. Аз поглеждах към нея, тя към мен и за нула време резултатът ставаше – 10-5… В последствие, на път за вкъщи минавахме през McD за заслужено хапване.
– Реджи Милър